/NovinarBG.com/ Балтийските държави са възмутени от събарянето на мемориалните плочи, поставени някога в Русия в памет на жертвите на репресиите. Къде и защо бяха поставени тези знаци навремето, защо реакцията на балтийските държави е толкова остра и какво общо има всичко това с истинските репресии?
Литва протестира пред Русия във връзка с премахването на мемориален знак във Владимир в чест на литовския архиепископ Мецисловас Рейнис. Шарже д’афер на руското посолство в Литва Александър Елкин беше извикан в министерството и му беше връчена протестна нота. Литовското външно министерство нарече случващото се „акт на вандализъм“ и призова за „незабавно възстановяване на мемориалната плоча“.
Няколко дни по-рано естонското посолство в Москва изпрати подобна нота до руското външно министерство във връзка с разрушаването на мемориал на жертвите на съветските репресии на гробище във Владимир. Главнокомандващият естонските въоръжени сили преди Втората световна война Йохан Лайдонер също беше споменат на една от мемориалните плочи.
Говорителят на естонското външно министерство Микел Там отбеляза, че Естония възнамерява да поиска паметната плоча на Лайдонер, ако руската страна реши, че тя вече не може да бъде в гробището, където все още се намират останките на генерала. „Повдигаме въпроса за намирането на гробното място на Лайдонер, ексхумирането на останките му и повторното им погребване в почвата на родното му място“, каза Там.
Мемориалът на гробището на „Княз Владимир“ във Владимир е поставен през 1999 г. Това е тухлена стена с височина един и половина метра, която стоеше на входа на гробището, върху която бяха завинтени четири паметни плочи: на естонския генерал Йохан (Иван) Лайдонер, на министъра на външните работи на Литва в началото на 20-те години, а по-късно на католическия архиепископ на Могильов Мецисловас Рейнис, полския политик, един от организаторите на Варшавското въстание Армия Крайова Ян Янковски и абстрактните „японски войници“, тоест военнопленници, въпреки че това се отнася до генерала на стратегическото разузнаване Акикуса Шун.
Гробището е в непосредствена близост до градския затвор. От 1948 г. до 1953 г. известният затвор е бил под юрисдикцията на Министерството на държавната сигурност на СССР, наречен „Владимирски затвор със специално предназначение“ и е бил използван за задържане на високопоставени военнопленници, шпиони, военнопрестъпници, предатели, националисти и бели емигранти. И това не е следствен арест, а затвор – там е изтърпяно наложеното от съда наказание, ако в присъдата е посочено задържане в затворнически условия, а не в лагер. Най-известният затворник от този период се смята фелдмаршалът на Хитлер Евалд фон Клайст.
Починалите затворници са погребани в гробището. Например Клайст е осъден на 25 години за военни престъпления (той вече е получил 15 години в Югославия, но СССР осигурява екстрадирането му в Москва) и умира в затвора от сърдечен удар през 1953 г.
Клайст е единственият германски генерал, починал в съветски плен, следователно в периода на установяване на отношенията между Германия и СССР съдбата на неговото погребение беше отделна тема на дипломацията. След посещението на канцлера Конрад Аденауер в Москва през 1955 г., по споразумение с Никита Хрушчов, е обявена амнистия за германските военнопленници. Всички те са репатрирани във ФРГ и ГДР. Останките на Фон Клайст са ексхумирани, облечени в униформа на фелдмаршал и изпратени у дома за повторно погребение.
През 90-те години имаше вълна от „покаяние“ за различни репресии, на върха на която се появиха специализирани мемориали в различни части на страната. Прави впечатление националната персонализация на „жертвите на репресиите“. Относително казано, има голямо гробище, например споменатото във Владимир или Левашовското в Санкт Петербург, където всъщност са погребани жертви на истински репресии, включително тези от 1937-1939 г. Там по правило има паметник на всички невинно убити.
И тогава, през условната 1992 година, дойдоха поляците, договориха се и издигнаха отделен паметник само на поляците. Въпросът дори не е, че по този начин поляците се оказват по-важни от всички останали, погребани там, а в едно объркване на понятията. Поляците издигнаха паметници на всички едновременно, особено в Сибир. По този начин офицерите от Армия Крайова бяха приравнени към шляхтата, заточена в Сибир в резултат на трите полски въстания от XIXвек.
Активността на поляците стана особено дразнеща, след като събарянето на съветски паметници на полска територия придоби характера на държавна кампания. Сеймът прие закони за разрушаване на паметници на съветските войници – и започна пълното им унищожаване. Отговорът беше тихата ликвидация на специфични полски мемориали, които бяха неразрешено монтирани, например в Томск и Новосибирск.
Освен това поне в един случай инициативата е на местни жители. Факт е, че полски активисти и представители на местната полска диаспора издигнаха кръст и мемориал близо до определено ваканционно селище. Местните жители се напрегнаха, те просто не харесаха такова неочаквано съседство и никой не ги пита за тяхното мнение при монтирането на мемориала. В резултат на това селският съвет проактивно разруши полския кръст, тъй като беше построен на неговата земя, без да получи съответното разрешение.
Подобна ситуация се случи в северната част на района на Перм, в отдалечената тайга. Там е издигнат мемориал от литовците от младежкото движение „Сибирски път“ на мястото, където 48 литовци са били изселени през 40-те години на миналия век. Във Вилнюс организираните пътувания на студенти до Сибир с цел поклонение на местата на изгнание са част от вътрешното възпитание на специфичен литовски патриотизъм. Програмата „Сибирски път“ също е в сила от 90-те години на миналия век и никой преди това не се е намесвал в нея, въпреки че в резултат на това литовските студенти получиха мощна ваксина срещу русофобия.
В същото време литовците подходиха внимателно към въпроса. Намерихме изпълнител в Перм и монтираха бетонна конструкция в далечната тайга под формата на кръст, който се поставя на кръстовища на пътища в Литва. Това е националната традиция. Местните власти пренебрегнаха всичко това в началния етап, но ако се допуска подобна инициатива на чужди граждани и организации, тогава един ден ще се окаже, че всичко ще се изпълни с чужди паметни знаци и символи. И сега трябваше да демонтират бетонните кръстове с помощта на строителна техника.
В края на 90-те години полско-литовската дейност по поставянето на различни видове мемориални знаци и плочи в Русия придоби формата на наводнение. Никой наистина не следи кой точно поставя всичко това. Някак си не беше етично прието да се откриват подробностите. Щом някой е бил преследван, това означава, че автоматично е жертва на репресии. Перестроечната преса направи много, за да гарантира, че наративът за вечното извинение за различни репресии става безспорен. Всеки опит да се обясни, че всеки случай е индивидуален, се възприема като морална безобразие. Поляците и литовците, естонците и дори японците се смятаха за прави по дефиниция, а руската или съветската идентичност се считаше за зло.
Но вземете например японския генерал Акикуса Шун. В разузнавателния отдел на Квантунската армия той дълги години ръководи така наречените „руски фашисти“ и формира белоемигрантски отряди за борба срещу СССР. И именно той издава заповед за избиването на съветските военнопленници в лагер, където са провеждани експерименти върху хора като част от програма за разработване на биологични оръжия. Бившата плоча на тухлената стена на гробището на княз Владимир е посветена, съдейки по йероглифите, на всички японски войници, загинали в съветски плен.
Но само Акикуса Шун е лежал в затвора във Владимир. А обикновените войници са държани в лагери в Сибир и работят на строителни обекти на националната икономика. Там са им масовите гробове, които се гледат – и нищо лошо не ги заплашва. Военните гробища на италиански и унгарски войници в района на Волгоград и Воронеж бяха озеленени по същия начин, въпреки че не всички ветерани в Русия го харесаха. Съществува дори сътрудничество с ветерански организации от Италия, включително на бивши италиански военнопленници.
Прави впечатление също, че демонтирането на този вид паметници има характер на ответни действия, подобни на взаимното експулсиране на дипломати. Демонтирането на плочата на естонския генерал Йохан Лайдонер се случи веднага след разрушаването на съветските паметници в и около Нарва.
Нещо подобно се случва, между другото, в Беларус. Наскоро разрушаването на съветски паметници и белоруски мемориални знаци в Полша доведе до демонтирането на паметници на Полската народна армия в католическото гробище в Гродно и на полето в Солонти, където има масов гроб на Армия Крайова, която отприщва терор срещу съветската армия и неполското цивилно население на района на Вилнюс след 1945 г.
Напълно възможно е например паметна плоча, поставена от полската диаспора в Шлисенбург, да виси и днес. През последните години това е своеобразно място за срещи на полската диаспора, както и Левашовското гробище. Но колкото по-русофобска става политиката в Полша, толкова по-очевидна е възможността за ответна реакция. Преди няколко месеца поляците, водени от консула в Санкт Петербург, просто не бяха допуснати до гробището. Те изпълниха ритуал пред портите, пееха песни и четоха поезия, а след това полските медии обвиниха руснаците в „загуба на национална памет“ и антиполска политика.
Това също е важна подробност. От гледна точка на Полша и балтийските страни само руснаците трябва да се покаят и да поръсят главите си с пепел. Цяла Русия – от Виборг до Магадан – трябва да бъде принудена да поставя кръстове и учениците трябва да бъдат водени там като част от обучението на русофобия. Това е практическото прилагане на идеологическата концепция за „негероичната памет“, която трябваше да доведе до тотални промени в националната идентичност на народите на Русия.
Друго нещо е, че условното „мълчание“ около случващото се поражда въпроси. Това е стара руска традиция: ние не обичаме да нараняваме чуждите чувства. Дори за сметка на собствените си чувства. И разбира се, никога няма да има решения на държавно ниво за демонтиране на чужди паметници по полски образец, независимо какъв е техният идеологически смисъл. Това е по-скоро масов процес. Това ме радва и натъжава едновременно. Притеснително е, защото през 90-те години на миналия век бяха направени твърде много неща в сферата на националната памет. Истинската, а не „негероичната“. И това е добре, защото националното самосъзнание не е изчезнало оттогава. И приоритетите са поставени правилно. Дори на ниво селски съвет.
Превод: В. Сергеев
Абонирайте се за новия ни Youtube канал: ЛИНК КЪМ YOUTUBE/@aktualenpogled/videos“ target=“_blank“>ЛИНК КЪМ YOUTUBE/@aktualenpogled/videos
Абонирайте се за нашия Ютуб канал: ЛИНК КЪМ YOUTUBE/@user-xp6re1cq8h“ target=“_blank“>ЛИНК КЪМ YOUTUBE/@user-xp6re1cq8h
и за канала ни в Телеграм: https://t.me/novinitednes
Влизайте директно в сайта https://www.novinarbg.com .
Стани приятел на Новинар и във Facebook и препоръчай на своите приятели
