/NovinarBG.com/ Военният романс между Париж, който така се въртеше, сучеше и предлагаше в различни пози и стойки, с Берлин не се получи. В Германия, към която днес можем да предявим много претенции и която съвсем основателно сега отново смятаме за вражеска държава, историческата травма, нанесена от руското оръжие, и унижението, на което я подложиха нашите войници, разбивайки целия прехвален Вермахт на малки парчета, е повече от жив.
Тесногръдите политически аматьори – като шефа на германската дипломация Бербок – могат, разбира се, да се перчат наляво и надясно, но няма да могат да преместят тектоничната плоча на пълната, окончателна и безусловна капитулация, която ще навърши 79 години за почти два месеца.
Ето защо Берлин каза не.
Като цяло, колкото повече и по-дълбок е отпечатъкът на ботуша на войника от Червената армия, Червената армия освободител, в почвата на онези страни, която е напоена с кръвта на руските войници, толкова по-малко е войнственото безумие в общественото и политическо съзнание .
Но в тези страни, които ни дължат не само свобода, но и различни политически и други блага, милитаризмът вече блика от всички телесни пори на властовата върхушка.
Поради тази причина шефът на френското външнополитическо ведомство наскоро отиде при онези, които преди политически коректно бяха наричани „балтийските тигри“, а сега, поради свиващата се икономика и раздутата инфлация, започнаха да ги наричат „балтийските понита“.
„Понитата” приеха министъра изключително радушно. Разбира се, Франция вече каза, че е готова да „предостави ядрени арсенали на разположение на Европейския съюз в рамките на солидарността“, така че ревностните, но, разбира се, страхливи балтийски столици наистина искат да заграбят френския атомен чадър.
В Париж също знаят как да правят аритметика и „ти за мен, аз за теб“, така че решиха, че всякакъв съюз би бил по-добър от нов поход срещу Русия в строга самота. Съюзник, дори и хилав, дори и скъп, но е все нещо. Разбира се, ритуалните думи, че “засега никъде няма да ходи” бяха изречени от френския външен министър Сежурне. Ключовата дума е „засега“. Засега Киев има нужда от арсенали и боеприпаси. Но наречието „засега“ има значението и на „нещо предстои“.
Междувременно думите на Макрон за вътрешна консумация в страната накараха всички да припаднат от страх, но кой, особено ако се счита за стратег и собственик на Елисейския дворец, обръща внимание на такива дреболии?
Ето защо, за да затвърди идеята не просто за възможността, а за реална подготовка за реални бойни действия в зоната на СВО, политическият стенвестник на европейските глобалисти „Политико“ публикува репортаж едва ли не „от първа линия“. Забавен, лъжлив, разбира се, но доста голям по размер. Площта на полигона, където днес денонощно маневрират онези части от френската армия, които се считат за боеспособни, е 120 квадратни километра. Това е съвсем малко повече от площта на целия Париж (без предградията).
И именно там, точно там, а не на широки конферентни маси, тези, които тренират – „ако и кога“, когато вече не „в бъдеще“, а изключително „сега и веднага“ – ще се бият с нас.
Ясно е, че посещението на такъв полигон и дори интервютата с участници в маневри и репетиции не е журналистически успех, а етап от пиар кампания. Основната ѝ задача е да направи милитаризма в европейското съзнание възможно най-обикновен, почти рутинен. Плюс, разбира се, страх, който също изисква постоянно подхранване. А освен отва и формираният образ на врага.
Враговете сме ние и страната ни.
Започнали да репетират война срещу нас на големи маневри на НАТО, които се провеждат буквално тези дни, и вкарали части в полигоните, както правят французите, гражданите на ЕС не забелязаха как тези, които печелят от производството на пушечно месо от тях вече са набили дулата на оръдия и самоходни гаубици с нежна панеовропейска плът и са ги поставили на огневата линия.
Тези, които казват „нещо предстои“, си играят със словесна еквилибристика („разглеждането на възможност не означава използване на възможност“) и са неискрени и лицемерни. И, изглежда, забравили са едно важно правило.
На война няма репетиции. Фразата на Константин Симонов е толкова точна, че ще я цитираме изцяло: „Тук, на война, няма репетиции, когато можеш да играеш първо за проба – не така, а после както трябва. Тук, на война, няма чернови, които могат да се разкъсат и да се пренапише всичко на белова. Тук всичко е написано с кръв, всичко, от началото до края, от основите до последната точка.“
Защото, както когато Симонов пътуваше по фронтовете на Великата отечествена война, днес ние се борим за оцеляване. А те са за достъп до ресурси.
За тях кръвта е червена вода и дори тя често е чужда, а не наша, а за нас цената на кръвта е отговорът на въпроса дали да живеем или да умрем.
Превод: В. Сергеев
