Тази година в България се случи най-жалката пародия на парламентарни избори, която сме виждали от 1990 насам.
Не само, че избирателната активност е критично ниска и, ако не по закон, то поне по човешка логика и морал, това поставя под съмнение легитимността на избраните депутати и техните бъдещи решения. Не само, че по време на кампанията всички български партии за пореден път доказаха, че не са точно партии, а клубове по интереси. Те демонстрираха във висша степен типичната си неспособност да откроят реалните проблеми пред страната и да проведат смислен дебат по тях, вместо да се занимават със съдбата на пеперудите и мухите в главите си. Не само, че резултатът от изборите – най-вече факта, че пак няма да може да бъде съставено никакво, да не говорим за читаво и работещо, правителство – беше известен предварително. И още много „не само“ могат да се добавят.
Казвам обаче, че тези парламентарни избори са най-жалките, защото отново станахме свидетели на онзи феномен, който върлува из българската политика от известно време насам и всички го знаят, но сериозни мерки да се променят нещата никой не взима. А сериозни мерки никой не взима, точно защото феноменът върлува из българската политика, той сам е спирачка за евентуалните мерки срещу него.
Това не е парадокс. Заради масовата простотия, от едната страна, а от другата – заради политическата наглост, която лесно минава, България сама се докара до състоянието, което политически некоректните хора като мен наричат
„кур капан“
За несведущите, това е позиция, при която, както и да се въртиш, гъзът ти е винаги отзад и съответно – изложен на опасност. /За пуристите – да, бе, знам, че изразът идва всъщност от турското „курт капан“, „вълчи капан“, но съзнателно използвам уличния му български вариант – б.а./
Та феноменът, за който говоря, е изборите да бъдат печелени не от партиите, които участват в тях или от хората, които гласуват за тези партии, а от някой друг. Имам предвид човек, който по Конституция е надпартиен и призван да бъде обединителна и чисто представителна фигура, а не политически партизанин, който печели парламентарни вотове и управлява иззад кулисите, като упражнява цялата власт, без да носи дори половината отговорност за нея.
Ма сте досетливи – разбира се, че говоря за президента Румен Радев. Да, докато всички ние, граждани, по един или друг начин, сме губещи в тези избори, Румен Радев е големият печеливш. Пак. За четвърти пореден път от миналата година насам.
А този жалък и смешен резултат пък е плод на политическите процеси, които започнаха през лятото на 2020 с едно жалко и смешно юмруче, размахано от него по начин най-партизански, по време на жалките и смешни тогавашни протести пред президентството срещу управлението на ГЕРБ. Това юмруче всъщност ясно казваше на тълпите – ще ви таковам аз на вас мамата. Но те го разбраха погрешно, изтълкуваха го като – заедно с вас ще им таковаме на тях мамата.
Е, видимият днес резултат от всички напъни е, че Радев и Ко не таковаха нихната мама – на ГЕРБ, на корупцията, на лошото управление в България. Те просто
превзеха цялата изпълнителна власт
и чрез поредица служебни правителства я упражняват вече доста дълго. При това го правят по-безцеремонно, не по-малко корупционно и дори още по-лошо и некадърно от ГЕРБ. В този момент имам чувството, че който и да било, дори БСП да управляваха, щяха да се справят по-добре, отколкото Румен Радев чрез куклата си на конци Стефан Янев например. Да не говорим за сегашния Гълъб и неговото шизофренично проруско ято.
Е, добре, де, малко преувеличих управленския талант и способности на БСП, но то е, за да разберете какво имам предвид.
Така че, да го кажем още веднъж – с факта, че, както сочи резултатът от последния парламентарен вот, в България пак няма да може да се състави не просто работещо, а дори каквото и да било правителство, Румен Радев, еднолично и еднозначно, спечели тези избори. Той ще продължи да ни управлява. Нищо чудно дори по същия начин да спечели и следващите избори, вероятно през февруари – март догодина.
Дори да оставим настрани мераците и напъните на партиите тук, колкото и условно да ги наричам „партии“, самото участие на Румен Радев и неговото позициониране в играта спъва, предотвратява появата на реална политическа алтернатива. Тя може да дойде само с нов, читав политически играч в дясно – но няма да дойде, поне не скоро.
При сегашната ситуация, в ляво от дясното е претъпкано от популистки формации, които са готови да станат ортак и с дявола – а и наистина стават, както видяхме по-рано от примера с уж идеологически и цивилизационно „невъзможната“ коалиция между ПП, ДБ и БСП. Дясно пък в България само по себе си, да не говорим за читаво и влиятелно дясно, няма, а и няма да се появи, всеки опит за това ще бъде задушен още в зародиш. Така че като цяло, говорим за политическа среда, която не е собствено политическа, а е по-скоро лайняно петно, размазано по фасадата на българската демокрация.
Точно това е средата, удобна за президента Радев, на този фон и само на него той лично може да изпъкне като авторитет, да се фука, че служебните му правителства носят стабилност и просперитет, докато се опитват да ни върнат в лапите на „Газпром“, да
тласка България в посока, обратна на ЕС и НАТО,
тоест, на нейния национален интерес, като се позовава на…..същия този национален интерес.
Ето ви го класическия пример за това жалко президентско управление. В понеделник президентството разпространи декларация, с която се опита да обясни защо „президентът Румен Радев не се е присъединил към пълния текст на декларацията, приета от няколко държави, по отношение на членството на Украйна в НАТО“.
В този цитат веднага се набива на очи елементарната манипулация – не се е присъединил към „пълния текст“. Това оставя у несведущия впечатлението, че той все пак се е присъединил към декларацията, макар частично. Ами не е. Изобщо не е, най-малкото, защото към такава декларация не можеш да се присъединиш частично.
Радев бил подкрепял „останалата част от текста“, внушават влъхвите на президентския ПР, но не и точно украинското членство. Ами не може. Не може, защото „останалата част от текста“ всъщност аргументира защо накрая се подкрепя Украйна. Не може да си съгласен с базисните аргументи, а да не подкрепяш извода, който очевидно следва от тях. Това значи или че си скаран с елементарната логика, или че си скаран с елементарния политически морал, или че си скаран с чувството за срам и подкрепяш фактически агресора Русия, но опитваш да замажеш нещата и хората да не разберат това.
После в обясненията на президентството следва малко бла-бла, а накрая идва основното: „Позицията на президента Румен Радев е, че решение за присъединяване на Украйна трябва да бъде взето едва след изработването на ясни параметри за мирното уреждане на конфликта между Русия и Украйна, които да бъдат приети и приложени и от двете воюващи държави“.
Първо – „конфликт между Русия и Украйна“. Така ли? Целият цивилизован свят използва изрази като „мръсна кремълска война“,
„варварска руска агресия“
и други, още по-точни и красноречиви, само за българския президент имаме някакъв си там, при това, забележете – двустранен – конфликт. Сякаш не Русия атакува Украйна, без друга причина, освен имперските си амбиции. Сякаш Русия не е агресор по смисъла на международните норми и решенията на ООН. Сякаш Русия не извърши вече толкова много и толкова отвратителни военни престъпления в Украйна, че осъдените в Нюрнберг нацисти се въртят като перки в гроба и се пръскат от завист.
Второ, изумителна е представата на Румен Радев, поне според тази оправдателна за него декларация на президентството, че трябва да има параметри за мирно уреждане, които „да бъдат приети и приложени и от двете воюващи държави“.
Да, някъде в мозъка на Радев жертвата и палача са на един кантар. Той не си дава сметка, че, за да няма подобни ексцесии в бъдеще, Русия трябва да бъде поставена на подсъдимата скамейка – но не онази на историята като неясно бъдеще, а на реалната международна подсъдима скамейка. И Радев не разбира – а може би не иска да разбере – че, също както нацистка Германия, този път Русия, след като загуби войната и бъде принудена да се прибере не само от Украйна, а и от другите анексирани територии, ще бъде третирана по такъв начин, че да не може да разпалва нови и нови конфликти.
Всъщност, казаното от мен по повод на тази декларация е само илюстрация за това какъв могъщ мозък ни управлява в лицето на Румен Радев, какъв искрен български патриот е начело на милата ни Родина, какъв демократичен европеец и лоялен натовски генерал се грижи за доброто име и честта на България пред света.
Дерзайте, братя българи – избирайте все такива юнаци като Радев, давайте им все повече възможности да управляват мислите и джобовете ви, слагайте съдбата на децата си в техните ръчички, свити в юмручета!
Аз вече гледам изцяло отстрани и се радвам не само на смешните, но и на опасните парадокси, които сътворявате с голямата поредица все по-жалки избори на все по-жалки хора.
Автор: Пламен Асенов
Източник: Faktor.bg
Статията Румен Радев – големият печеливш от жалките последни избори е публикуван за пръв път на Temi.bg.
