Микроблейдинг
ОБЩЕСТВОУ Нас

Мира Добрева: Столетниците не са просто възрастни хора, те са специални по рода си – живи човешки съкровища

Мира Добрева е родена на 12 август 1972 г. дълбоко в сърцето на Родопите – в Златоград. Телевизионната й кариера започва преди почти 25 г. Няма зрител на БНТ сега, който да не я познава от малкия екран.

С нея си говорим обаче не за телевизията, а за любовта й към едни много интересни хора в България – столетниците.

– Г-жо Добрева, желанието за срещата ни с вас е провокирано от вашето специално отношение и внимание към столетниците в България, за което приемете нашите адмирации. Всъщност как се зароди вашият интерес към темата? Кога започна всичко и имаше ли конкретен повод?

– Благодаря ви за хубавите думи – окриляват ме по принцип, а в случая са и доказателство, че всяко усилие си струва и винаги, в крайна сметка, бива оценено. Както е речено в Светото писание: “С каквато мярка мерите, с такава ще ви се мери”. Казвам го, защото, без да съм си поставяла за цел, тези любов и внимание, които отдавам на столетниците, получавам от хората по улиците, в селата и градовете – където и да отида. От много колеги – също. А това е трогателно и мило. Как се зароди интересът ми ли? 

В душата си намирах дупка, чиито размери не можех да запълня с нито едно интервю, документален филм или лично преживяване 

Имах особено търсене през годините. Когато за първи път срещнах баба Бисера, една 102-годишна мъдрица от Родопите, тогава разбрах какво съм търсила през живота си и как ще започне да се пълни тази празнина в мен. Това беше преди 12 г., когато започна предаването “Отблизо с Мира” по БНТ 1. Оттогава съм се срещнала със 118 столетници на възраст между 100 и 108 години. Не е ли изключително това житейско преживяване?

– Какво ви носи общуването с тези възрастни хора? Промениха ли ви по някакъв начин, научиха ли ви на нещо? 

– Столетниците не са просто възрастни хора. Те са специални по рода си хора – и много мъдри, и много преживели, и много тъжни, и много уморени от живота. “Прекален живот е това, чедо!”, ми казваше баба Матена от ивайловградското село Ламбух. Затова при тези срещи аз научавам много – не само за живота в смисъла му на обикновено битуване, а неговата същина – столетниците ме карат да се замисля над въпроси като: Има ли ценност в материалното, остава ли нещо от посланията ни, има ли кой да научи от знанията ни, какъв е смисълът от остаряването и много, много други.

Да, срещите със столетниците много ме промениха. Твърде много. Може би толкова, че вече ми е трудно да общувам с “нормални хора”, дразня се от битовизмите и лицемерието, до което неминуемо ни води животът в града. Един от гостите в предаването наскоро ми каза, че за него думата “град” означава “градя ад”. Та… да. Понякога, когато усетя градежа на този ад, бързо бягам на село при някой столетник. Тогава намирам утеха. 

– От многото срещи с дълголетници има ли нещо общо според вас, което се повтаря?

– Да, имат обща черта всички столетници – тя се изразява в няколко думи: труд, дисциплина, хранене в точно определено време, ранна вечеря (16 ч.!), йерархично поведение (уважение и респект към другия, оценяване по достойнство на постиженията и заслугите му).

– Благословия или орисия е дългото живеене, ако мога да цитирам заглавието на книгата ви?

– Както съм писала в предговора на “Столетниците” – понякога, докато пътувах към селото на някой столетник, се оставях да вярвам, че да стане на 100 години човек е благословия. На връщане вече знаех, че е орисия… Не е еднозначен отговорът на този въпрос. Моето проучване продължава, но засега знам едно: 

Достигането до вековна възраст може да бъде благословия, стига Бог да е допуснал дух на сила, дух на здраве, дух на умения, които да се задържат в човека до дълбоките му старини

Ако той умее да върши много от нещата, които е вършил през годините – да чете, да си копае градината, да гледа кокошки и яренца, в най-общи линии – да има някакво важно занимание или дори да си намери работа, както стана с моята приятелка, 103-годишната баба Дора – тя плете благотворително в помощ на майки на деца с увреждания, чувства се нужна и това поддържа духа й висок и усмивката е на лицето й. Тя има деца и внуци, които я уважават и посещават. Така нейните старини не са орисия…

– Родена сте в Родопите, където столетниците са повече в сравнение с другите части на България. Според вас каква е “тайната” им, има ли рецепта?

Често ми задават този въпрос, а той е мит. В смисъл – мит е, че в Родопите живеят най-много столетници

Въобще не е така. Столетието не се обуславя непременно от чистия въздух или планинската вода. Тези мои твърдения противоречат на учените от БАН, но аз съм категорична в тях, защото съм провела 118 интервюта и смятам, че имам основание да твърдя това. Много от столетниците ми се хранят с маргарин и кренвирши, бял хляб и бяла захар, пият хлорирана вода от чешмата…

Темата е дълга. Но ако някой от читателите ви има интерес за по-дълга дискусия – готова съм да се срещнем – обикалям цялата страна и правя срещи с хората – това е едно от приятните преживявания в живота ми.

– А във вашия род лично има ли такива?

– Не, за съжаление. Моите дядовци и баби починаха на ранна възраст.

– Предполагам, всяка среща с дълголетник е била за вас запомняща се. Четох, че са били 117 на брой, но вие говорите за 118. Може ли все пак да откроите някого или да ни споделите случка, която е оставила траен отпечатък върху вас? 

– Ето че докато ми зададете тези въпроси в това интервю, столетниците ми станаха 118! Много се гордея с тези срещи – не са лесна работа, да знаете. Те не са лесни за общуване хора – трудно допускат някой до сърцето си. Аз все намирам пукнатинки, откъдето се промушвам. А те са много чувствителни хора и усещат, че не ги питам с лошо и никога не бих ги злепоставила, дори да видя нещо, което “не е за пред хората“… 

Държа на достойнството на моите столетници и им го пазя като зениците на очите си! 

Случка… една ли е, две ли са. Помня сълзите на столетниците, когато се разделяме. Те горко плачат. И аз с тях… Никога няма да забравя дядо Мехмедемин от с. Могилица. На 104 години… Как плака, като му казах, че интервюто свърши! Как плака дядо Мехмедемин! И аз плаках…

Изтръскахме си сълзите, изляхме ги върху плетените си пуловери, намокрихме ръцете си. Никога няма да забравя тази раздяла. Мисля си често за него. Почина малко след като се беше видял по телевизията. Беше чакал с нетърпение да го покажат по Първа програма, която според него му беше оказала голямо уважение, че е отишла да го види. Искал беше само да се види и тогава да умре. И така се случи…

– В последно време от челно място заехме едно от последните места в Европа по дълголетници. Какви са причините и можем ли да им повлияем?

– От голямо значение за столетниците е качеството на живот. Не говоря само за храна. 

Столетниците имат нужда от внимание, от разходки, от усещането, че са нужни

Ако са в селата, близките им нямат възможност често да ходят да ги виждат, това ги натъжава и дори гнети. На много места няма социален патронаж, не получават топла храна. И най-вече не виждат жива душа с дни наред. В много от държавите с висок социален статус това не е така.

Грижата за много възрастните хора трябва да идва от държавата – по-подвижните трябва да имат придружители, за да ходят на разходка, а защо не и на театър или кино? Дори да поседнат малко в парка – това за тях е голямо събитие. Дори да нямат нужда човек да се грижи за битовите или физическите им потребности, те имат нужда от човешко присъствие…

Можем да повлияем на този процес, ако се увеличи социалната грижа и тя включва не само болните и немощните, а и столетниците, които са в добра кондиция, но имат нужда от масаж например. Да, столетниците често имат нужда от масаж на краката и ръцете – заради многото крампи и липса на добро кръвообращение. 

– За какво мечтае още Мира Добрева? 

– Мечтая да завърша втората си книга и да я видя точно такава, каквато искам да бъде. С много сложна тематика е, много сюжетна. Притеснявам се и се вълнувам. Мечтая да я видя осъществена. Новата ми книга е роман. Да ми даде Бог дух на сила и здраве, вероятно напролет ще съм готова…

– Вие сте винаги усмихната и положителна. Има ли нещо, което може да ви демотивира, отчае и да ви накара да се промените?

– Колкото сте мила, толкова не сте права! Благодаря ви, че ме виждате такава, но невинаги съм усмихната, понякога съм гневна и разтревожена, мрачна и не успявам да уталожа чувствата си, да ги подредя прилежно на някой долен рафт, така че да не личи колко са горещи. Преди “се палех” по-лесно наистина, но с напредването на възрастта и аз улягам. Пък и, честно казано, уроците, които ми дават столетниците, научавам добре. Истински се надявам всеки ден да се променям към по-добро. 

Много ми помага вярата и това, че живея в Божието упование

Така ми е по-лесно и съм малко по-близо до усещането за щастие.

– Вашето пожелание за читателите на в. “Над 55”?

– Мили читатели, пожелавам ви здраве и благословение – в радост да дочакате своите 100 години! Внуци и правнуци да се редуват да ви целуват, на лицата ви да греят усмивки, а в очите да няма печал!

Пожелавам ви всяко добро, което сте извършили, да забравите, а то да ви се връща стократно! И гледайте ОТБЛИЗО по БНТ 1. Всяка неделя, точно в 11!

Валентина НЕНОВА

Още новини

Back to top button