На тоя свят най-трудно се правят паметници. И точно затова ги прави всеки – кой както знае. Паметници да искате от нас.
Няма село или град, няма човек или група човеци, които да не са се упражнявали в тази дейност: паметници на любовта – чешми, мостове и градини, паметници на родните красоти – пътеки и заслони, паметници на Слънцето, на Земята и времето, на раждането и смъртта – белези, знаци, знаци и белези.
Страх я хваща човешката душа да не изчезне съвсем, да не се стопи неизвестна в годините.
Спомням си, че като дете в града, дето ходех да уча, нашият клас беше поел шефство над паметник на Руско-турската освободителна война. Мотаем се от време на време около паметника, скубем по малко трева, мием буквите с вода и това му е шефството. Така се казваше – поемаме шефство над паметниците.
Но като минех покрай тази каменна братска могила по пътя за училище, и ми се струваше, че тя ми се радва и ми е нещо като прабаба, за която аз полагам грижи. Няма шега – бяхме станали роднини.
Всяка епоха си има различни вкусове. Прави паметници според разбиранията и въображението си, но най-много – според конюнктурата. А в България конюнктурата е да бутаме паметници. Царе сме на бутането на паметници.
Преди десетилетия бяхме занемарили, ама много, войнишките паметници. Изглеждаха ни едни такива прегърбени, недостатъчно внушителни и високи. Тогава, в соцвремената, умирахме за високи паметници. И ако може да са с композиция, с фигури, със случки и сражения. Искахме разказвателни паметници.
Но за да се отвори място за новите паметници, трябва да се бутат стари. Откакто свят светува и ние в него, все бутаме стари паметници – коронен номер ни е това.
Бутнахме Мавзолея, щото в него имало мумия, и на мястото му стъкмихме паркинг. Колите, като са спрели и не се движат, са си направо мумии, но ни е олекнало, че поне няма Мавзолей с мумия.
Голям зор видяхме, докато бутнем паметника пред НДК – бил неразбираем, грозен, даже вицове се измислиха за него с акцент върху анатомични части от мъжкото тяло.
На мястото на паметника пред НДК инсталирахме бивш лъв – същия, който си е бил някога там. Махнали сме лъва, сега го връщаме. Нас, потомците на славни български царе, лъвовете винаги са ни привличали – успокояват ни и ни вдъхновяват.
Чинията на Бузлуджа я изоставихме като извънземна катастрофирала чиния. Изпразнихме я от смисъл и съдържание. И така отчитаме точки пред новите господарстващи глави.
По тоя повод си играем също и на евфемизми. Не казваме, че махаме паметници и ги бутаме, а че ги преместваме и съхраняваме в Музея на социалистическото изкуство. Няма по- тъжна гледка от музей на паметници. Това не е никакъв музей, а приют, старчески дом, поправително училище и подигравка.
А каква тема само са нашите гробища и гробищни паркове – пак евфемизъм, не е за приказка. Запустение, бурени, треволяци и тръни – това в голяма степен са вечните жилища на нашите предци. Като запустяха селата и градчетата, като запустя България, и гробищата потънаха, сякаш са в джунглата на Амазонка, сякаш са във вечната джунгла. Затриха се и не се знае какво ще е на небето и как е още тука, по земята.
Спирам се, иначе няма да мога да разкажа за мистерията около най-големия паметник в нашето село. Той е бял и наперен, направен е от бял камък и нощно време свети матово. Свети ту от Луната, ту от уличните лампи. Обаче свети.
На него има издълбан войник с пушка. На войника единият му крак леко е отпуснат като при команда „Свободно, поправи се!“ в казармата. Нещо като малка почивка си прави войникът от паметника. Извършил е геройства и сега си почива.
В най-високата част на паметника има полумесец, който е притиснат от кръст. Кръстът побеждава полумесеца и под надпис: „В знак на признателност към нашите съселяни, участвали в Руско-турската освободителна война“ са изписани имената на петнайсетина мъже. А над всичко и баш най-отгоре са направени две ръце, които държат слънце. Как не изгарят тия ръце, не е ясно.
Много съм горд от това, щото сред имената има и такива, чиято фамилия нося. Затова гледам да не обръщам внимание, че паметникът затуля цялата гледка към горите, скалите, върховете и залезите, че е почти колкото площада и смачква хората наоколо. Имаме си голям бял паметник и това не е малко.
А направо ми се разтапя сърцето от сладост, като гледам как в летните вечери на петдесетина метра от него, на стъпалата пред магазина, седят младежи – момчета и момичета, млади и зелени, млечни и шоколадови, сочни и захарни. Седят един до друг, побутват се, щипят се и се прегръщат и от време на време поглеждат към паметника.
Повече си поглеждат в пазвите и ризите, но това е друга работа.
– Адаш, виж каква младеж! – Соча аз тази влюбена шарения на един мой набор, дето все чака рейса за Червен бряг.
Този мъж някога беше момче като мене, а сега е старец и винаги седи тука и чака рейса за Червен бряг. Такива са му пиесата и животът.
Моят адаш всяка година става все по-тънък. Не отслабва, а изтънява и все повече изчезва в себе си. Бузите му се събират, докосват се отвътре и той говори повече с очите си, отколкото с устата.
– Те хубаво са младите, ама и духовете си ги бива!
– Какви духове? – питам.
– Такива, зад паметника е пълно с духове нощно време. И тия същите ходят да ги слушат.
– Какви ги дрънкаш?
– Нищо не дрънкам. Чакам аз рейса от Червен бряг и през нощта, щото понякога идва работнически рейс по нощите, и слушам как паметникът се смее, пъшка нещо, вика и все такива работи…
– Причува ти се.
– Абе причува ми се… Тука това лято, да ти кажа, паметникът пъшка, страшна работа! Няма да е лошо попът от Червен бряг да дойде по тоя случай.
– Какво да прави попът?
– Знам ли, да почете малко срещу духове.
Отивам аз при паметника, обикалям го, заничам, слушам го – нищо. Вярно, още е в следобеда, но все нещо можеше да усетя.
Духва вятър – сега рядко духа вятър, и покрай мен прелита парче от картон, големичко. Пристъпвам зад белия паметник в чест на героите от Руско-турската освободителна война и хоп – виждам гнездо. Любовно гнездо. Направило си милото младо признателно поколение картонено легло. Веднага зад паметника, в ниското, на изсъхналата трева. Леглото – широчко и длъжко, и грижливо постлано с картон от бананени кашони. Свършат се бананите в магазина и кашонът веднага се преобразува в легло на любовта.
И ми става безпощадно ясно какви са били тези духове, стенания и пъшкания по късните доби зад паметника.
Честно казано, завиждам им на младоците. Завиждам им, дето не ги е страх, че ще настинат, като стоят на пост на любовта и плътта.
Това е положението засега. Като застуди времето, не знам какво ще правят духовете.
Николай Милчев
Свободно Слово.’.’ .’text/javascript’>
