/NovinarBG.com/ Как стигнахме до мястото, където сме днес? Как се стигна дотам, че горещият конфликт между Русия и Украйна се превърна не просто в нещо обичайно, а в нашето общо бъдеще за следващите години?
Разпадането на Съюза все още не означаваше пълното разцепление на руския свят и загубата на Украйна. И Борис Елцин , и Владимир Путин вярваха, че Незалежная ще остане в орбитата на Русия. Опитите на Запада да превърне юридическото разделение на единния народ на две държави в историческо, геополитическо, т.е. действително да прибере Украйна към себе си, не се възприемаха като твърде опасни. Освен това в първите години на Путин просто не му беше до Украйна, беше необходимо да се възстанови елементарен ред във властите и страната.
Украинската криза от 2003-2004 г., с евентуалната победа на прозападния Виктор Юшченко, не се смяташе за необратима. Освен това Виктор Янукович по-късно все пак стана президент. Плановете за създаване на Евразийския съюз, с които Путин се зае в края на 2000-те години, първоначално предполагаха задължителното участие на Украйна.
Но когато в началото на 2010-те години Русия се захвана да въвлече Киев в нов съюз, англосаксонците вече не бяха готови да се предадат без бой, залагайки сериозно на европейската интеграция и атлантизирането на Украйна.
През 2013 г. Путин обърна хода, като убеди Янукович да забави европейската интеграция и да се обърне към Евразийския съюз. След това всичко започна по по-сериозен начин – Майданът, свалянето на президента …
В този момент Путин взе Крим, не защото се примири със загубата на Украйна. Той просто искаше да играе на сигурно и веднага, още преди да започне битката, да извади полуострова „пред скоби“.
Но той не беше готов за по-нататъшна борба за власт, не искаше да пролива кръв във фактически граждански конфликт и разчиташе, че Украйна ще успее да се разклати отвътре – да се смени правителството или да го унищожи. Този залог не проработи, Донбас остана сам (в смисъл на въстанието си), а от 2015 г., когато активните военни действия приключиха там, започна подготовката за голяма битка.
Тази подготовка беше извършена от Украйна. При нас беше само в главата, в съзнанието на Путин. Защото украинското правителство като измамник разбра, че рано или късно ще дойдат за него. Докато Путин искрено вярваше, че ще успее да обърне ситуацията по мирен път. Тоест да доведе (включително с игра върху противоречията) украинските елити до необходимостта от промяна на курса от европейска интеграция към условен неутралитет между Русия и Запада.
Но нито в Киев, нито в Европа, която все повече и повече се оказваше водена от англосаксонците по украинския въпрос, нямаше да се откажат да завършат процеса на пълно отделяне на Украйна от Русия. И харпунът, „ножът в крака“, който беше Донбас, все по-малко пречеше на Киев в полета му на Запад. Отхапвате си крака и си тръгвате без него.
Пълното осъзнаване на това изглежда е дошло до Путин до 2020 г. И така, предишните минимални надежди за Володимир Зеленски (не толкова за него, колкото за разцепление в украинското правителство) се стопиха и шансовете на Доналд Тръмп да запази Белия дом започнаха да падат. Неуспешният „украински импийчмънт“ показа, че Вашингтонското блато няма да се спре пред нищо, за да го премахне.
Очевидно Путин е взел окончателното решение за неизбежността на силовото решение на украинския въпрос в края на 2020 г. Загубата на Тръмп в този смисъл не беше решаваща, но беше последната капка.
Подготовката за специалната операция се проведе в период повече от година, беше невъзможно да се скрие от американците. И не заради митичните „агенти в Кремъл“, а заради много голямото струпване на войски. Затова през ноември 2021 г. Путин постави ултиматума си – изтеглянето на НАТО на позициите от 90-те години. Ултиматумът, който даде повод за началото на СВO.
Цялата операция наистина беше планирана като бърза. Очевидно до няколко месеца всичко трябваше да е завършено. Украйна щеше да бъде победена, а правителството в Киев щеше да бъде сменено с проруско.
Уви, силата на удара не беше изчислена. Защото подцениха силата на властта и армията на Украйна. И в същото време се надцени силата на нашата армия. Мащабните проблеми с управлението, както вертикално, така и хоризонтално, с командването, комуникациите и логистиката, които се оказаха доста добри, доведоха дотам, че по принцип планът на Герасимов (и най-вероятно именно той е неговият автор) бе неосъществим.
Сега е безсмислено да гадаем каква е основната причина за това. Огромна разлика между очакванията за това как ще действат войските и реалността? Или неправилна оценка на личния състав на войските (ако имаше един и половина пъти повече от тях, всичко щеше да се получи)? Но след няколко седмици стана ясно, че първоначалният план се е провалил. Те започнаха да го сменят в хода на спецоперацията и цяло лято отнеха опитите за пробив с наличните сили.
И до есента стана напълно ясно, че е необходимо напълно да се промени тактиката – да се скъси линията на съприкосновение, поне да се удвоят силите и да се премине в отбрана. Мобилизацията, изтеглянето на войските от Харковска област, изоставянето на Херсон и приемането на четири региона към Русия просто показаха на всички, че Путин ще отиде до края.
Включването на нови територии не означаваше изоставяне на останалата част от Украйна. Той, както и в случая с Крим през 2014 г., просто регистрира междинния резултат, „печалбата“ и демонстрира сериозността на намеренията за постепенно разпадане на Украйна.
И двете страни започнаха да се готвят за решителна офанзива, като Путин изхождаше от това, че времето като цяло е на наша страна. Той иска да изчака, докато Киев удари първи, за да премине към любимото си „джудо“, тоест да използва енергията, силата на удара на противника срещу него.
Така минаха зимата и пролетта – половин година, през която почти всички действия бяха сведени до настъплението на Артемовск-Бахмут, което в крайна сметка беше превзето от нашите „Вагнеровци“, макар и на висока цена. Колко оправдана беше идеята на Евгений Пригожин да организира Вердюн за украинците, тоест да смила все повече и повече украински части, като фокусира вниманието на Киев върху Бахмут? Отчасти оправдано, особено след като в крайна сметка Бахмут все пак беше взет.
Но през последните шест месеца Украйна изгражда своите сили и обемът на западната военна помощ нарасна. И дори повишената ефективност на нашите атаки по складове и цели както в тила, така и в близост до линията на сблъсък, не можа да забави значително този процес.
Въоръжените сили на Украйна вече са по-силни, отколкото през есента, но е ясно, че и ние не сме си губили времето. Обещаното украинско настъпление обаче не започна до последните дни. Вместо това видяхме ясно разсейващи опити за пробив на малки ДРГ в Белгородска област и психологическо сплашване под формата на обстрел на Шебекино.
И едва през последните дни стана ясно, че настъплението все пак ще го бъде. Но не към Белгород, а на юг и югоизток, тоест към Крим. Засега вървят само първите удари, стрелби. Но когато започне с пълна сила, ситуацията ще се промени много бързо.
И без значение как се развива офанзивата на първия етап (дори и да е тъжно за нас), трябва да се направи всичко, за да се използва, за да се обърне течението. Да, все още не по решителен начин, но означава обрат в кампанията, преминаване към настъпление там, където ще възникнат най-благоприятните условия за това.
Но това наше контранастъпление няма да бъде решаващо. Спецоперацията няма да приключи нито тази, нито следващата година. Победата няма да бъде превземането на Одеса и Харков, а разпадането на Украйна като държава, след което ще вземем всичко, което смятаме за необходимо (а останалото ще направим зависима от нас „държава“).
Успешните военни действия трябва да ускорят този момент. Но те не отричат факта, че на първо място превземаме Украйна чрез изтощение, залагаме на нейния крах. И този крах е пряко свързан не само с вътрешноукраинските процеси и ситуацията на линията на съприкосновение, но и със състоянието на нещата на Запад (предимно в англосаксонските страни).
А също и с възможността глобалистките елити да подкрепят единството на Запада в мобилизирането на необходимите за Украйна ресурси, без които тя наистина няма да издържи дълго.
Ясно е, че успешното за нас разположение на силите, приближават момента на разпадането на Запада. Но трябва да сте готови да доведете нещата до повратна точка и да накарате Запада да „премигне“ дори без решителни победи на бойното поле. Просто отнема повече време и усилия. И ще трябва голямо търпение, дори упоритост и издръжливост – тези наши национални качества, за които враговете са забравили.
Превод: ЕС
Абонирайте се за нашия Ютуб канал: ЛИНК КЪМ YOUTUBE/c/%D0%9F%D0%BE%D0%B3%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D0%98%D0%BD%D1%84%D0%BE%D0%A2%D0%92″ target=“_blank“>ЛИНК КЪМ YOUTUBE
и за канала ни в Телеграм: https://t.me/novinitednes
Влизайте директно в сайта https://www.novinarbg.com . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!??
Стани приятел на Новинар и във Facebook и препоръчай на своите приятели
