Не бъди безразличен ! Сподели статията с твоите приятели
Проф. Димитър М. Иванов
Доктор на икономическите науки
„Понякога хората не искат да чуят истината, защото не искат илюзиите им да бъдат разрушени“ – Фридрих Ницше
Анализът на правителствената криза у нас изисква един по-задълбочен дебат и едно по-точно и обективно дешифриране на политическата ситуация; на това защо се стигна до падането на правителството на „промяната“, и всичко това е твърде важно от гледна точка на именно успешният изход от няколкото кризи, в които се намираме. Политическият пейзаж е разбъркан, независимо от горещото лято е изпълнен с буреносни облаци и моментът е твърде важен за трезв анализ на всичко, което се случи. Във всеки случай не бих търсил истинските причини само вътре у нас.
България, Европа, светът се намират в най-тежката от края на Втората Световна война геополитическа криза, Измени се макроикономическата парадигма. Процесите на глобализация спряха и се обърнаха наобратно. Разчупва се световният икономически, търговски и финансов ред, установен пред 75 години.
Налице е вихреща се инфлация, съпроводена вече със силни стагфлационни ветрове, дестабилизиращи цялата световна икономика. Щетите от тях, както и тези породени от икономическите последствия на военния конфликт в Украйна вече се усещат всеки ден – дали под формата на ежедневно повишаващи се цени на всички потребителски стоки, но главно на хранителните и енергийните и ерозия на покупателната способност на всеки; намаляване на темповете на растеж и нарастване на финансовата нестабилност; продължаващ блокаж на световните вериги на доставки – този път няма да могат да бъдат решени с козметични или даже шестмесечни мерки.
Множество политически, икономически и финансови съглашения в Европейския Съюз днес са изправени пред големи бариери, свързани с геополитическия завой от глобализация към регионализация, с необходимостта от нова междугранична координация, изискваща да даде един по-ефективен отговор на такива въпроси, като политиките свързани със спешните климатични проблеми, остро нарастващата миграция, отслабващата конкурентоспособност на еврозоната. И затова – какво се случва у нас следва да се анализира от този по-глобален контекст.
I. ЗА ФИАСКОТО НА ЕДНА ПОЛИТИЧЕСКА ИЛЮЗИЯ
Няма съмнение, че България се нуждаеше и продължава от една истинска промяна на начина и атмосферата на политическия живот, на премахването на корупцията и държавните грабежи. Убеден съм, че желанието за промяна продължава да е изключително силно и значимо, но за дълбоко съжаление считам, че същността на тази промяна вече над две години политически борби е изяснена, както на хората, така и на нейните апостоли. България все още няма визия за своето бъдеще и за пътят ни напред. Политиките и програмите на различни партии и движения са само списък от невзаимосвързани желания и обещания.
По времето на съставянето на това правителство, множеството анализатори казваха дано да има правителство. Много малко питаха дали то ще бъде качествено. За мен и тогава бе и сега е важно какво точно правителство има България – силно или слабо? Вярвам единствено в компетентността и в добре обоснованата принципна политика, съобразена с реалностите. Предупредих на няколко пъти, че е налице опасността да изпаднем в една криза на импотентността на политиката и решенията. А индикациите за това, за стъписващата буквално неподготвеност, за огромните претенции да се монополизира „почтеността“, бяха много…
Спомнете си хвърляните в огромни дози по време на изборите розови обещания отстрана на „Продължаваме промяната“, че като „спрем кранчетата“ изведнъж ще станем богати и модерни; че те ще спрат разминаващите се по разбитите ни пътища Ролс Ройси, Майбаси и Аудита на хора, закачили се под една или друга форма за държавния бюджет, които със спокойствие харчат данъците ни“; че „ще финансирате увеличените публични разходи от ограничаването на корупцията“ и т.н.
Да, хората имат право да мечтаят. Но, тези, които поставиха на „трамплина на властта“ тези нови политици, трябваше да се запитат – каква е международната кредибилност на новите управляващи? Представиха ли те пред света, пред Европа – каква е в действителност програмата на ПП? Имаше ли такава програма?
Защото да кажеш, че ще премахнеш кражбите и корупцията, или че ще укрепиш държавността, това въобще не е достатъчно, за да може икономиката ти да върви към просперитет. A и желанието да се бориш против кражбите в държавата, против престъпността и корупцията – не е монопол на само една политическа фамилия или движение.
Никой не се запита, явяват ли се тези хора – истински материал за да бъдат държавници? Притежават ли доверието и уважението на нацията и на международните институции?
Още от началото на появата им, стана ясно, че вижданията им в икономиката са странна смесица от неолиберални виждания примесени с очевидно леви социални намигвания и провокативно наивен и евтин флирт с левите без оглед на всички очевидни противоречия. Солиден икономически фундамент липсваше. Особено при положение, че България вече челно бе влязла в няколко тежки кризи. Някога, около 390 годината преди Христа, Платон, разтревожен беше казал, че „едно демократично общество в жаждата си за свобода може да попадне под влиянието на лоши лидери“, като продължава в същата си мисъл, че „народното признание ще зарази човека, който казва на хората това, което искат да чуят, а не това, което наистина им е от полза“.
Надеждите са едно, а това, което се получи бе едно управление на желаещите да се вкопчат във властта. Имайки предвид огромната принципна и идеологическа фрактура между тях. И най-лошото е, че желанието за властта игнорира голямата тема за идеологическата идентичност на партиите. С което, разбира се даде още по-големи аргументи на тези, които все повече са убедени, че това са политико-партизански „търговски“ формирования. Държа да подчертая е една от големите фундаментални, бих я нарекъл опасности пред политическата система на България за следващите 5-10 години. И затова сега ще бъде крайно важно да разберем, дали след потъването на идеологиите и пред трудния урок на националните и международни реалности, дали е възможно да се очертаят големите стратегически ориентации пред България в следващия период.
Това бе едно управление без никаква програма; продължаваме да имаме: Бюджет без тригодишна прогноза. Икономика – без изяснена икономическа и индустриална политика. Нулеви директни чужди инвестиции по смисъла на официалното определение, което е „покупка на дял в компания от компания или инвеститор, разположен извън нейните граници.“
Това бе едно управление, което водеше политика, която се страхуваше от реалността, от инфлацията, от покупателната способност, от цената на бензина, от опозицията, от разкритията на медиите, от това свободно да дискутира същността на своето управление. Управление при което истината не съвпадаше с политическите решения, въпреки декларациите за транспарентност и разбиране на проблемите, пред които бе и продължава да е изправена България.
Защото циничният израз, който досегашният финансов министър и сегашен кандидат за премиер, употреби по време на дискусията в Парламента, „Да го духат бедните“, – той забравя, че по същество заложи още при приемането на Бюджет-2022, когато не видя идващата инфлация! Особено след като всички официални международни институции я прогнозираха. После месеци наред продължи упорито да прокламира и “успокоява“ хората, заедно с останалите министри от икономическия блок на правителството в очевидно погрешния „временен“ характер на инфлацията, отваряйки по този начин още по-широко вратите за нейното разширяване, увеличаване и удари по хората с ниски доходи. И затова поставих въпросът за неговото официално изслушване пред Комисията по Бюджет и Финанси – как така е игнорирал инфлацията.
Нека да не се забравя, че инфлацията вече беше нарастващ проблем още преди края на 2021 г., много преди Русия да навлезе в Украйна.
Това бе и едно управление – символ на непотизма. Зад кулисите на това управление могат да бъдат открити всички черти на непотизма. Харвард, всички световни университети, бизнес школи, официални учебници по организационна етика, морал и поведение напълно отхвърлят непотизмът като най-отвратителната форма на корупция в сферата на управлението, независимо дали е в държавни органи или в частни агенции и фирми.
Фактологично базираните съобщения в различни медии за взаимната кръстоска на фамилни назначения между министри и за очевидното навлизане и „циментиране“ на няколко семейства в новата власт – обявила уж „свещен“ кръстоносен поход срещу корупцията у нас – даде повод за сериозна тревога. Непотизмът (или шуробаджанащината) се дефинира, в учебниците на Harvard University, Harvard Business School, престижните световни речници като Collins Dictionary, Meriam-Webster, като: „Нечестното използване и практика от страна на властта за даване на позиции или други облаги на членове на семейства, свързани с властта, както и даден авторитет на роднини и приятели.“ Това е един безпринципен фаворитизъм изцяло основан на роднинство и интереси. Синонимите на непотизма са: безспорен конфликт на интереси, дискриминация на други хора, лични и властово-партизански интереси.
С прокламиранoто идване на властта у нас след поредните парламентарни избори, партията на Промяната се обяви като най-важният борец-конкистадор срещу корупцията. Борбата срещу корупцията им стана ключова дума, чрез която всички благини ще се изсипят в България. Но вместо да видим реалните стъпки за ликвидирането на корупцията, хората, с надежда за истинска промяна в управлението на страната станаха свидетели на смелото и още по-цинично маршируване по коридорите на новата власт на вулгарната шуробаджанащина. България, страна-членка на ЕС, прегърнала от векове ценностите и морала на европейската цивилизация – не може и няма как да допусне да бъде управлявана изпод юрганите на няколко семейства, изстреляни незнайно как на най-важните позиции на държавата ни.
Наглата демонстрация на шуробаджанащина е във фундаментален конфликт с основни ценности и етика на българското общество и подобни безочливи примери на политически, семейно обвързани назначения не могат да бъдат приети. Нека да припомня, че в 2007 г. Пол Волфовиц, тогавашният Президент на Световната Банка, за подобен пример на непотизъм, бе принуден да подаде своята оставка
Ширещият се непотизъм в България трябва да бъде час по-скоро, публично и международно експозиран.
Това бе и едно демагогско управление, при което връх взеха решаването на проблемите на днешния ден, които са очевидно близки на хората, животът е труден и те отговориха на това да съблазнят гласоподавателите. Но, това управление игнорира в своите политически решения средносрочните и дългосрочни проблеми пред България.
Ето сега говорят, че ако не се състави правителство в рамките на сегашния Парламент, ще се забавят парите по Плана за възстановяване и устойчивост. Ами че, този План, респективно парите по него бяха забавени с над 12 месеца! Защо тогава никой от това правителство не се обади, не зададе въпрос, не възропта?
Така че, за мене изходът от тази политическа криза е в нови избори, всичко останало е само игра на една илюзорна и безполезна за страната власт. Защото досегашното правителство въобще не бе на висотата на историческите предизвикателства пред България. И само изборите могат донякъде да пречистят политическата ни система и реалност. Но, вкопчените във властта днес ни заливат от медиите с атака срещу изборите, превръщайки най-висшата форма на демокрация–изборите, в мръсна дума. А, после се чудим защо имаме ниска избирателна активност? Как може да възпитаваш съзнателни граждани на републиката, когато всеки ден им обясняваш и перверзно плашиш колко лошо нещо са изборите!
Само защото няколко десетки депутати и министри панически ги тресе страхът, че няма да се доберат до креслата и властта. Ив същото време да въздигаш политическата проституция и миграция в държавническо поведение. Всичко това нито стимулира и пречиства моралът на нацията, нито убеждава когото и да е било в принципите на „промяната“.
Вече е късно у нас и за експертно правителство. Някога, преди доста години, застъпвах тази идея. Но, нашата политическа система, смачка тази възможност. Идеята за експертен кабинет „умря“ с правителството на Пламен Орешарски. Оттогава настъпи период, който продължава, на една непрестанна девалвация на същността на категорията експерт на българската политическа сцена.
В рамките на един свръх сериозен и отговорен служебен кабинет, а не само козметично подобрено служебно правителство, може да се търси висша форма на експертност, а след това изборите ще покажат.
И още нещо, което абсолютно или се забравя или нарочно се игнорира при калкулирането на различните блокове или групи в Парламента. И това е огромното множество на негласували у нас. Да ги забравим ли? Имат ли те своите политически интереси? Разбира се. Но, те не съвпадат с нито една от съществуващите политически партии. И това е огромен проблем за републиката ни, защото става дума за 50-60 процента от българските граждани, имащи правото да гласуват.
Кой мисли за тях? Кой изразява техните интереси и искания? Корнелия Нинова ли? Или Кирил Петков и Асен Василев? В никакъв случай.
И това прави политическата ситуация в страната още по-слаба, крехка, нестабилна. Десетки хиляди, а и повече български граждани, млади, образовани, възрастни, опитни, интелектуалци – не намират представянето на техните интереси в Парламента, защото „пазарът“ на политическите оферти, не ги задоволява, или пък считат, че политиката е мръсна игра и не си струва да се занимават с нея.
Как да повярват на политиците, когато ние не проведохме национални референдуми нито за влизането ни в ЕС, нито за влизането ни в НАТО, нито даже имаше дискусия в Парламента за влизането ни в европейския Фискален Съюз, в европейския Банков Съюз, а и по същия начин вървят нещата по отношение на влизането ни в Еврозоната.
Ние претендираме, че сме демократи, но не питаме народа. Даже и не си губим времето да му обясняваме. И всичко това се случва, за съжаление в най-сложния исторически период пред България, когато страната ни е в една тежка икономическа и финансова ситуация, белязана от неспираща инфлация и нова, възможна рецесия.
А, и навлизаме в ера на рискове за националната ни сигурност и на една нова ре-регионализация. България и българските граждани заслужават по-добро от лъжи, приближения, измислици и балони. Откъдето и те да идват. Тя заслужава истината за трудностите и за капаните, които ни очакват. Както и решеният за излизане от тях
II. ЗА НАРАСТВАЩАТА ИНФЛАЦИЯ И НЕЙНИТЕ ПОСЛЕДСТВИЯ
Буквално преди дни, в свои медийни изяви, кандидатът за премиер от страна на „Промяната“, както и икономическият министър с апломб обясняваха, в какво цветущо състояние се намира българската икономика, без даже и миг да фокусират върху тежката икономическа и финансова ситуация.
Икономиката обаче има свои закони и динамика, по която се развива. Всъщност, икономическият ландшафт, в който се намираме продължава да се влошава. Аз предупредих още в края на 2021 г., че през 2022 г. инфлацията ще бъде далеч по-големият проблем отколкото темпът на растеж на БВП.
Миналата седмица, в свой официален доклад, Световната Банка обяви, че повечето от страните в света вървят към рецесия, както и предупреди за изпадане в стагфлация. Кристин Лагард, президентката на Европейската Централна Банка също предупреди за “нежелано висока инфлация“ в икономиките от Еврозоната, като обяви, че още на следващото заседание на ЕЦБ този месец официалният лихвен процент ще бъде повишен, като ще има и последващо увеличение през месец септември.
Ако се вгледаме в индикаторите на Националния Статистически Институт за бизнес доверието, ще видим, че е налице нарастващо съмнение относно способността, както на правителството, така и на самия частен сектор да се справи с огромните рискове и неизвестности пред българската икономика на този етап, особено имайки предвид двете мрачни алтернативи – стагфлация или рецесия (ако ли не и комбинация от двете).
Вярата на правителствените ковачи на икономическата политика, че нарастването на публичните и социални разходи ще намали негативното влияние от повишените разходи за живот до голяма степен рискува да има про-инфлационен ефект и да тласне цените още по-високо. Не е ясно и защо мълчи досега Управителят на БНБ на фона на всички про-инфлационни решения.
Ясно се вижда, че скоростта, с която цените се покачват, изпреварва увеличението на заплатите и обезщетенията, оставяйки много домакинства да изпитват затруднения, особено с растящите сметки за енергия. Даже се стигна и до парадоксът, че днес, ако човек, си стои в къщи, къщата ви прави повече пари, отколкото реално печелите от работата си. Това никога не е било така у нас, даже и през 1996-1996 г.
И обясненията на правителствените икономисти, че за всичко това е виновна „вносната“ инфлация, само още повече изкривяват реалната картина. Далеч не малък дял в този инфлационен ураган имаше и има и политическата и бизнес несигурност и рискове у нас. Когато бизнесът не знае какво ще се случи в утрешния ден, когато вижда серия от клатещи се правителства и неопитни министри – какво да прави? Естествено, че гледа, час по-скоро да си осигури печалбата. Правителството от своя страна повишава социалните разходи, заплатите, а бизнесът му отвръща и всичко това се превръща в една бързо въртяща се спирала от домашно генерирана инфлация, която даже отчасти би могла да увеличи скоростта на всякаква привнесена инфлация.
Така че, това, което прави всичко още по-разочароващо, е, че разширяването на проблемите с инфлацията – социални, икономически, политически, финансови и институционални – беше предвидимо поне частично и можеше донякъде да бъде смекчено. Ние направихме точно обратното. Разпалихме огънят на инфлацията. Нещо повече, сега вече ясно може да се каже, че на видимия хоризонт се задава и буря от фирмени фалити. Инфлационната ситуация беше захранвана от минимум две години в целия свят, тя зрееше и накрая узря и се разпукна в един нарастващ ураган на ежедневно повишаващи се цени.
Аз съм силно обезпокоен от тази политика на реална оценка на инфлационния ураган (или по-точно – липса на политика) и считам, че „меко приземяване“ няма как да има и далеч не споделям доверието и успокояващите думи на правителството. Даже смятам, че основният проблем вече става – проблемът с прекалено бързото социално наваксване: бързо нарастващите заплати и пенсии са бомба със закъснител, която ще има своето негативно влияние върху процесите на развитие на икономиката ни.
Ние вече имаме засега, официален ръст на инфлацията на потребителските цени, надхвърлящ 14.2%, но ако се направи задълбочен анализ на цените на основните продукти в потребителската кошница, този ръст реално надхвърля 24-25%. Това ще наложи още по-дълбока корекция в икономическата ни политика. И тази разочароваща икономическа и финансова политика, която имахме досега всъщност конфискува (вече не тайно и не незабележимо!) не малка част от спестяванията и от активите на гражданите, на домакинствата и бизнеса.
Ако продължаваме така, можем и да загубим контролът на инфлационните очаквания.
Актуализацията на Бюджет-2022 г. донякъде ще смекчи ударите на инфлацията, ще подпомогне най-засегнатите групи от населението и фирмите, но няма да спре траекторията на тази инфлация. Вече и Световната Банка, и МВФ ни казват да очакваме през минимум следващите две години средногодишна инфлация от около 9-11%. И всичко това води до една тежка стагфлация, с намаляване на растежа на БВП у нас до 2.8%. А и в света започва едно агресивно вдигане на лихвените проценти.
И тук бих обърнал с тревога вниманието на политиците върху следните наистина „червени“ линии в най-близката ни икономическа перспектива:
Общите ни данъчни постъпления при очертаващия се намаляващ темп на ръста на икономиката ни, няма как да растат и да покриват бюджетните разходи. Така че, бюджетният ни дефицит ще продължи да нараства и дано това нарастване не се увеличи и заради други явления, като пандемия, военни конфликти и др.
При сегашната данъчна система, ние сме изчерпали влиянието на данъците, откъм посоката на намаляване. Това, заедно със съществуващия бюджетен дефицит, означава, че желаното пространство за фискална експанзия ще бъде много ограничено. Освен по-нататъшно повишаване на дефицита, нямаме допълнителни фискални амуниции и съответно публичният дълг ще трябва да се увеличава, а оттук и неговата неустойчивост.
Инфлацията и войната са възможно най-лошата комбинация. И за съжаление се намираме в нейния център. Пак подчертавам, че сегашната инфлация и очевидната опасност от стагфлация са най-важната ни грижа. С увеличените социални разходи в бюджета, ние направихме редица обещания към големи социални групи; обещания, които не е сигурно, че от към финансова гледна точка можем да реализираме напълно.
При всяко положение, обективната ни икономическа сметка, показва, че ще трябва да повишим задлъжнялостта на икономиката ни.
С отслабването и даже очакваните фалити на множество частни фирми, се забелязва неглижиране и даже известно намаляване на делът на частния сектор, докато държавният започва да расте. И това създава структурни проблеми, защото държавният сектор, често се „спасява“ и финансира по различни правила.
Отслабването на Еврото в резултат на различията в монетарните политики на ЕЦБ и на Федеръл Ризърв Банк на САЩ също влияе про-инфлационно.
Не бива да се пропуска, че инфлацията е показател с по-дълъг лаг (реалната й стойност и влияние се вижда със закъснение от 12- до 18 месеца. И фактът, че правителството основава своята политика върху сегашните измерения на инфлацията е доста опасен от гледна точка на вземането на рационалните решения.
Необходимото монетарно затягане за укротяване на инфлацията (което е обективен икономически закон), както и неговата сила, без съмнение, ще създадат условия за рецесия. Нещата имат своето обяснение, разбира се. Дълги години, всъщност от 2009 г., цената“ на парите и в света и в нас бе сравнително ниска и това до голяма степен „изкриви“ икономическият и бизнес начин на действие.
И доведе до огромната кредитна задлъжнялост на национално, на корпоративно и на ниво на домакинствата. Сега навсякъде виждаме, централните банки да използват активно лихвеният процент като монетарен инструмент за известно усмиряване на инфлацията. Само този месец, централните банки от Вашингтон през Лондон, Франкфурт, Цюрих, включително и всички централно-европейски банки повишиха своите основни лихвени проценти даже и с по-големи интервали, отколкото пазарите очакваха, давайки сигнал, че те са готови да направят всичко само и само да обуздаят инфлационният ураган. И затова казвам, че проблемът на такава агресивна политика на вдигане на лихвените проценти е, че това ще доведе до рецесия почти навсякъде, включително и в България.
Но, инфлационната картина все още не се променя, така че определено мога да кажа, че ще последват още тази година нови повишения на лихвените проценти. И правилно, и бизнесът, и домакинствата имат причина да се тревожат от този тренд.
Защото той означава, че това ще повиши „цената“ на стоките купувани с пари на кредит. Респективно ще редуцира търсенето на редица стоки, но трудно ще се отрази на хранителни и енергийни продукти.
Ще доведе до масови затруднения в разплащането на големи кредити с нефиксирани лихви, включително и както подчертах по-горе до фалити на фирми. Маса малки и средни фирми и старт-ъпи, особено опериращи в сектора на новите технологии, информационни продукти, туризъм, медия и др. свикнали да работят в среда на евтини пари и лесни кредити, сега ще трябва да преориентират изцяло финансовата си стратегия.
И без да плаша, но достатъчно обективно, бих казал, че това се случва и в един период на минимум 2-3-4 следващи години на очевидно забавяне на пазарите и растежа, както в България, така и в Европа и на отслабване на еврото.
Икономиките на Европа и особено на Еврозоната са най-силно-засегнатите от сегашната инфлация и от очертаващата се рецесия. Дълговите равнища в почти всички европейски развити икономики достигнаха върховете на следвоенните задължения от времето на Втората Световна война още по времето на Covid-19 пандемията и продължават да растат и то както добре знаем в период на силно застаряване на населението навсякъде.
И това още повече усложнява ситуацията. Моят съвет към бизнеса и към домакинствата е да са максимално осторожни с вземането на нови кредити и особено във вземането на кредити за стоки с дългосрочно изплащане. С разрастването на енергийната криза, идващата зима и неспиращият военен конфликт (а и други подобни се очертават в света), всеки трябва да коригира своето финансово поведение и избори за следващите години.
III. РИСКОВЕТЕ ПРЕД ФИНАНСОВАТА СТАБИЛНОСТ НА ДЪРЖАВАТА
Всяка прогноза за развитието ни в един такъв очевидно исторически сложен период е извънредно трудна. Особено на фона на липсата на официална актуализирана тригодишна макроикономическа рамка на Министерство на Финансите за развитието ни. Но, това, което мога да кажа, че – между една безмилостна инфлация, нарастващи лихвени проценти, високи енергийни цени и повишен риск спрямо националната ни сигурност, всяко навигиране на икономиката ни изисква колкото се може по-високо професионално майсторство.
Очевидно е, че вече сме затворени в един тежък, неравновесен цикъл от: висок бюджетен дефицит, намаляващ растеж, липса на мащабна инвестиционна програма, криза на ликвидността, бързо нарастваща необходимост от все по-голям дълг, висока инфлация – и всичко това даже и да се стигне до укротяването на инфлацията, – ще доведе до рецесия.
Ние сме в началните етапи на една голяма ликвидна криза и етапът на паника наближава. Както подчертах, няма да можем повече да продължаваме „социално“ да раздаваме, това, което не сме произвели. Необходимата политика на ре-индустриализация на нашата икономика; фундаментално важна за развитието ни – остана само лозунг.
Така че, годините до 2025 г се очертават като изключително сложни в икономически и финансов план за всеки. Нарастващите лихвени проценти и увеличаващият се дълг ще причинят почти удвояване на чистите лихвени плащания като процент от БВП за следващите 5-7 години. Националният ни дълг ще продължи да нараства (в съотношение към БВП), въпреки всички обещания, заради нарастващите разходи по лихвени плащания и необходимите в следващите години растящи разходи за пенсионната ни и здравна система.
Заложените, а и необходими социални разходи в бюджета ни ще растат по-бързо от темпа на растеж на БВП заради остаряването на населението ни и растящите разходи на системата ни за здравеопазване. Очертават се и затруднения пред банковата ни система с оглед евентуални масови искания за забавяне и преструктуриране на кредитни разплащания. Но, докато по време на кризата от 2008 година, имахме кредитно затягане, тогава нямахме инфлация. Днешният икономически контекст е много по-усложнен.
И затова, подчертавам, че комбинацията от анемичен растеж, високи дефицити, нарастващо дългово съотношение, инфлационна обкръжаваща среда и най-вече липса на ефективни структурни реформи създава и ще продължи да създава едно нестабилно макроикономическо неравновесие.
За него за съжаление подпомагат и силните челни ветрове, като растящите енергийни цени; връхлитащата хранителна криза; усложняващите се условия на международните финансови пазари; възможното отслабване на еврото и еврозоната; задълбочаването и интернационализирането на военния конфликт между Украйна и Русия.
Излизането от всичко това ще бъде сложно и „приземяването“ ще бъде доста твърдо. Ще трябва да рационализираме всичко: дълговата ни политика, държавните разходи, надценените активи, фискалната и монетарна политика, политиката на доходи и трудовият ни пазар. Една не малка част от необходимата ни реакция на сегашната ситуация ще трябва да включва рационализирането на данъчната ни система. Ще боли, да, но нямаме друг избор, ако искаме да възстановим икономиката си.
А не само да се хвалим, че във второто десетилетие на 21-я век, сме намалили цените на хляба с 20%. Което е разбира се абсурдно, както с това, че цените на хляба веднага ще скочат още, но най-вече с това, че във века на най-големите технологични постижения, ние се хвалим с цените на хляба.
И няма как да не си спомня, тъжният анализ на големият американски баща на мениджърската революция и социолог, Питър Дръкър, който в 1939 г., в своята книга-анализ на задаващата се Втора Световна война, „Краят на Икономическият Човек“ буквално пророчески „отговаря“ на по-горните български хвалби за цената на хляба:
“Когато обществото е несправедливо и нерационално, хората трябва да обърнат техните надежди към поредното чудо. В дълбочината на тяхната безнадеждност, на причината вече не може да се вярва, истината вероятно е фалшива, а лъжите стават истини.
“По-високи цени на хляба”, “по-ниски цени на хляба”, “непроменяеми цени на хляба” – всичко това пропадна. Единствената надежда е сега в някаква цена на хляба, която е нито една от изброените, която никой не е виждал досега, и която очевидно и просто няма логика да съществува”.
Актуални ли са тези мисли за днешното българско общество и икономика в 2022 година?
Разбира се, че цените на хляба са важни. Но не за сметка на това да не виждаш пътят на българската икономика и общество напред. Не за сметка на липсата на една цялостна национална визия, стратегия и модел за излизането от тежките кризи и за развитието на нашата икономика.
Това правителство, и неговите възможни „обновления“ не показа, че е способно да тръгне по един мащабен нов път на реална промяна. И затова изборите са най-добрата алтернатива. Но за съжаление, дали от гледна точка на политическата ни и обществена психология сме подготвени за мащабни решения, не съм много сигурен. Времето ще покаже това, но времето има своята вече твърде скъпа цена, която България продължава да плаща десетилетия.
Лондон, 4 юли 2022 г.
