ОЩЕ НОВИНИ

Влюбихме се от пръв поглед. Само 8 дни след сватбата мъжът ми издъхна в адски мъки

Ейми и Алън Симс се радвали на един от най-щастливите мигове за едно семейство – меденият месец. Те избрали да прекарат това време в Западна Африка. Но щастието им се превръща в кошмар, когато съпругът умра напълно неочаквано едва 8 дни след сватбата.

Двойката от Западен Йоркшир се среща в нощен клуб през 2011 година. Ейми разказва, че любовта между тях пламнала от пръв поглед. Няколко години по-късно двамата решили да сключат брак. И Алън, който работил като градинар, направи предложение на момичето.

„Всичко беше ясно за мен. Той беше като голямо мече. Такъв добър човек“, спомня си Ейми.

Сватбата минала перфектно, а финалът трябвало да бъде прекрасно пътуване до Кабо Верде. Два дни младоженците се радвали на компанията един на друга в африканска страна.

Не изпускай тези оферти:

Но в края на третия ден, Алън станал подозрително тихо, а след това той се оплакал от ужасни болки в областта на корема, вследствие на което е трябвало да се потърси бърза помощ посред нощ.

Пристигайки на място лекарите диагностицирали хранително отравяне, дали лекарства на мъжа и казали да иде на сутринта на преглед.

Но до сутринта 31-годишният Алън вече бил толкова слаб, че лекарите трябвало да се борят за живота му. А неговата уплашена и неразбираща 33-годишна жена била помолена да напусне страната.

Но скоро тя била информирана, че любимият й съпруг е починал. А причината била абсолютно неочаквана. Аутопсията показа, че мъжът умира от рак на белите дробове.

„Просто не мога да го разбера. В рамките на 12 часа той отиде здрав човек, а накрая почина. Нямаше признаци на рак на белите дробове. Нямаше кашлица, нямаше проблеми с дишането. Нищо.“, ридае Ейми.

Само осем дни след сватбата, животът на Ейми просто се сринал. Момичето не може да разбере как любимият ѝ може да загине без никакви симптоми.

„Плачех толкова много, че като че ли изплаках всички сълзи, които имах“, разказва тя.

Още интересни статии:

Колко ли пъти, срещайки погледа на някой бездомник, сте се питали какъв ли е бил животът му, дали е имал семейство, професия… живял ли е някога другояче?

В едно стихотворение се казваше, че очите, дори и в умората, говорят на всички езици. В тях се крие отпечатъкът на преживяното минало. Какво ли е онова нещо, която може да ни накара да продължим, след като отпечатъкът избледнее, покрит от болката от смазани мечти, безпътица и самота?

Вижте изповедта на един клошар пред КОЧ, която ни даде всички отговори и ни накара да се усмихнем… уж без причина!

„Отивам да си купя кафе. Пред мен човечец, леко потрепващ, леко прегърбен, около 70-годишен или толкова изглеждащ. Изсипва от шепата си стотинки и тихо казва: „Едно кафе.” Продавачката изсумтява, броейки ги: „По-жълти нямате ли? Освен това 2 стотинки не ви достигат.” Човекът си ги прибира обратно и понечва да тръгне.

„Не ви ли е срам?” – изкрещявам на продавачката – „Аз ще платя кафето”. Поканих човекът на масичката, подадох му кафето и седнах до него. Стори ми се разстроен. Той ми благодари и изсипа шепата стотинки пред мен. Каза: „Вземете ги. Нека Господ ви дава здраве и дано винаги да имате да давате!” Понечих да му кажа, че и само 2 стотинки да имам – пак ще ги дам, но замълчах. Вгледах се в топлите му очи и още педи да попитам каквото и да било, той започна да разказва:

„Клошар съм. Не ме е срам. Не исках да излъжа продавачката. Не бях преброил правилно. Не винаги съм бил клошар. Бях пианист. Много пътувах. Имах всичко. Имах пари. Никога не ми беше хрумнало, че ще остарея, че животът ми ще се преобърне. Пострадах при катастрофа. Вече не можех да свиря и животът ми тръгна назад. Взех пенсия по болест, работех където каквото мога. Семейство и деца нямам. Сега съм с малка пенсия. Тя никога за нищо не ми стига. Много обичам животните и един ден до една кофа за боклук стоеше едно гладно куче.

Не беше от квартала. Огледах се, почудих се какво да му дам. Пари нямах да му купя. Без да се осъзная как, надникнах в кофата за да му потърся нещо за ядене. Намерих един хляб. Толкова ме беше срам от минаващите хора, но погледът на гладното куче впит в мен ме отрезви. Извадих хляба, взех една филия и му дадох. То го налапа сякаш никога не е яло. Започнах да му чупя, за да яде по-бавно. Паднаха няколко трохи и веднага долетяха гладни гълъби. Започнах да храня и тях. Изведнъж осъзнах, колко ми е леко на сърцето и колко съм щастлив, че все пак успях да ги нахраня. На другата сутрин, кучето седеше до кофата и гледаше към блока ми.

Но аз бях подготвен. Носех хляб, натопен в манджа от вкъщи. Нещо в сърцето ми се беше преобърнало.

Започнах да забелязвам всички гладни животни в квартала ми. Преди ги подминавах без да се замислям. Реших, че няма нищо лошо да търся в кофите храна. Реших, че в името на животните не ме е срам. Така започнаха да минават дните ми. Сутрин излизах, набавях храна от кофите и ходех да храня животните. Верният пазач до кофата за боклук, онзи първият дето нахраних, го прибрах в къщи. Той ме научи, че животът не свършва с парите. Така станах клошар. Освен храна, събирам вестници, кутии и ги връщам. Припечелвам стотинки и заедно с моята пенсия се оправяме някак си с моя верен другар!”

Усмивка озари лицето му, усмивка искрена и топла, такава, каквато не съм виждала в нито един богаташ. Очите ми се напълниха със сълзи. „Вие току що ми предадохте урок от живота, господине! Благодаря Ви! Нека кафето е от мен!” – казах. А той отвърна:

„Благодаря, че ме изслушахте госпожо! Благодаря за кафето и знайте – Животът е Чудо! Струва си да се живее!”“

Още новини

Back to top button