Философът Юрген Хабермас е един от основните защитници на идеала за делиберативна демокрация – демокрация, която стъпва на рационални аргументи, добронамереност на спорещите страни и изключване на манипулацията, подвеждането, лъжата, както и насилието срещу опонента. Макар и утопичен, делиберативният идеал е поне насока, която развитите и утвърдени демокрации следват – понякога и те му изневеряват, но като цяло политиката им е добронамерен опит да се придържат към него.
В България демокрацията, за съжаление, има по-систематични отклонения от делиберативния идеал: тя дори рискува да се превърне в някакъв негов антипод. Този антипод без особени теоретични претенции може да се нарече далаверативна демокрация.
В далаверативната демокрация изкуството на политиката се състои в това така да се подведе общественото мнение, така да се излъже избирателят и политическият опонент, че зад гърба им и уж в тяхно име да се завърти някаква далавера, от която печалба имат основно организиралите я политици. Далаверата, както ще стане ясно, може да е изцяло домашна, може да има геополитическо измерение, а най-често се случва националното и геополитическото да са преплетени.
Няколко примера са необходими, за да се илюстрира абстрактнозвучащата теза за далаверативната демокрация:
Цената на руския газ
През последните месеци, въпреки опитите с дребни лъжи и мистификации да се попречи на истината, все пак станаха ясни две неща. Първо, че България – за разлика от Германия и други европейски държави – и в момента може да си намери газ и без „Газпром“: чрез седемте танкера на Петков, азерския газ и т.н. Второ, че има начини, по които този газ да стигне до България от терминалите в Гърция и Турция.
Затова в крайна сметка защитниците на руския енергиен гигант в България, които междувременно успяха да свалят правителството „Петков“, възприеха тезата, че руското синьо гориво е, ако не многократно, то поне значително по-евтино от неговите алтернативи. Синдикати и работодатели заговориха, че могат да „понесат“ само цени, които са повече от два пъти по-ниски от пазарните (TTF) в момента. И с този аргумент всъщност подкрепиха правителството „Донев“ да започне преговори с „Газпром“.
Вече всички знаят, че по договора ни с руския доставчик обаче, цената на газа е 70% от TTF + петролна компонента, което го прави общо около 80% от TTF. Грубата математика показва, че никакво двойно сваляне на цената на газа не може да бъде постигнато. Напротив, цената ще е сходна, а може би и по-висока от тази, договорена от Петков за седемте танкера – 10% под TTF. В някакъв най-благоприятен случай, цената на газа на „Газпром“ е възможно да е с максимум 10% по-изгодна от тази на алтернативите.
И сега истинският въпрос е: що за държава, която може да се справи съвсем прилично без „Газпром“, ще иска да се обвърже отново с него заради потенциална печалба от 10% разлика в цената на 3 млрд. куб. м. газ? Една далаверативна демокрация би могла да го направи, защото тези 10% лесно могат да подплатят джобовете и чекмеджетата на определени политици, като остане и за целия хор на българските газпромчици. Една делиберативна демокрация, а и сериозна държава по принцип, няма да се обвързва с доставчик, който използва газа като оръжие срещу цяла Европа – това поне трябва да се разбира.
Неустойките по договора с „Газпром“
Когато една от страните едностранно и без съгласието на другата измени условията на даден договор, тя го нарушава, не изпълнява задълженията си и дължи неустойка на другата страна. Стефан Янев – бивш служебен премиер – обаче разви обратната теза и предрече, че ако България не започне да плаща в рубли за газа (както Русия едностранно поиска), нашата страна ще дължи милиардно обезщетение на руската. Този абсурден аргумент не би трябвало да излиза от устата на бивш премиер или на какъвто и да било служител в една нормална демокрация. Но в далаверативната демокрация не само е възможно, но е и донякъде неизбежно.
Янев сам по себе си не е проблем – неговият „аргумент“ обаче се поде мощно от всички ешалони на газпромчиците, с което всъщност българската позиция в едно бъдещо арбитражно дело се подрива. А това, уви, не е прецедент. Правителството на Борисов преди няколко години се отказа от 1 милиард неустойки по валиден договор с „Газпром“ (и същевременно се съгласи само да си финансира с още 3 милиарда изграждането на транзитен тръбопровод за Сърбия и Унгария през наша територия). Вярно е, че неустойките трябваше да се решават от руски съд, но целият въпрос е кой умник от българска страна е подписал подобен договор? Може би е бил същият, който е подписал преди това и споразумения за закупуване на два ядрени реактора от руснаците, без да имаме политическо решение за строеж на ядрена централа в „Белене“.
Всички тези примери са безспорни доказателства за далаверативния характер на българската демокрация през последните десетина години.
Бойко Борисов против разговори с „Газпром“ ли е или не?
Борисов трябва да бъде използван от Хабермас като парадигмален пример на обратното на делиберативния политик. Борисов е представител на школата Живков-ДС-Библиотекарския, която поддържа жива традицията на скриването на собствените помисли и намерения, оказването на натиск над политическия опонент с ченгеджийски похвати и директния натиск върху него с репресивния апарат на властта. Затова и хората не успяха особено да се вживеят и да съчувстват на Борисов за иначе нескопосаното му задържане – в крайна сметка той не е жертвата на наказателна репресия в България, а е по-скоро толериран и закрилян от съответните органи на държавата.
От гледна точка на настоящия анализ обаче е важно, че тази силна позиция на Борисов явно му е създала илюзията, че истината и аргументите в политиката са за слабите. Юнакът сам произвежда собствени факти и ги налага на публиката. В половинчасова тирада пред медиите Борисов трябваше преди два дни да излезе с ясна позиция дали подкрепя, или не започването на преговори от страна на служебното правителство с „Газпром“. От колоритния му речетатив излезе, че би подкрепил „100% диверсификация, ако му поискат“, че би пратил Дончев или някой друг да подпише някаква (всякаква?) позиция, че би подкрепил отказ от газа, но откъде?! (да се вземе друг), че смята за добре запазването на договора с „Газпром“ до края на декември и т.н. и т.н.
Съвкупността от тези разнопосочни мисли при най-добронамер прочит е, че Борисов всъщност прикрива (не съвсем умело) позицията си. Друго напълно възможно тълкуване е, че Борисов няма нищо против връщането към „Газпром“ поне до края на годината. Най-ревностните евроатлантици сред почитателите на Борисов сигурно виждат и някаква позиция срещу действията на служебното правителство, но всъщност критиките на лидера на ГЕРБ (както обикновено) бяха срещу ПП и ДБ.
С две думи, ако искате пример за политик от далаверативна демокрация, всяко интервю и публична изява на Борисов биха били перфектни – в тях аргументите стават на желе, което всеки би могъл да употреби според вкуса си.
Каква е геополитическата ориентация на Румен Радев, БСП и Стефан Янев?
Може би най-голямата манипулация на общественото мнение в момента съществува по въпроса за геополитическата ориентация на определени политици. Те, твърди се, са „разбира се“ за проевропейска и пронатовска политика на България, но в думите и делата им има толкова критики и разминавания с позициите на ЕС и НАТО, че накрая човек започва да се чуди от коя страна на конфронтацията с Русия са всъщност. Войната в Украйна направи тази „амбивалентност“ изключително видима. С нежеланието си да са критични към Русия, стремежа да продължат енергийното обвързване с нея и липсата на солидарност към Украйна (и другите страни от ЕС и НАТО) всъщност тези политици почти всекидневно започнаха да повдигат въпроса къде точно стоят.
Бедата е в това, че с позицията си те наливат вода в мелницата на открито евразийски партии като „Възраждане“ – в крайна сметка, като твърдиш, че вината за конфликта в Украйна е и на НАТО, че даването на оръжие на жертвата е нещо лошо, че без руски газ не може и не бива, че ЕС и САЩ водят политика, която системно се разминава с „националния ни интерес“ възниква въпросът – ами защо да не напуснем тези организации; защо пък да не си пробваме късмета с Русия?
Честната и открита позиция приляга на делиберативната демокрация – в далаверативната демокрация политиците си правят сметки как да спечелят някой друг глас като замажат така посланията си, че те да са приемливи и за демократа, и за почитателя на Путиновата автокрация. Пресечна точка между двете обаче трудно може да се намери, освен на нивото на базовото обезпечаване с храна, вода и топлина. Поради това, вместо да твърдят, че в един „руски свят“ България ще бъде по-добре (което си е голяма лъжа), се прибягва до „малката“ лъжа, че без руски газ българите ще стоят „на студено и некъпани“.
***
На лъжата краката обикновено са къси, но за съжаление те все пак могат да я отнесат до финала на предсрочните парламентарни избори на 2 октомври. А ако това стане, България ще продължи да си функционира като далаверативна демокрация, но вече с опасност за отпадане от демократичния свят. Защото една лъжа повторена милион пъти може да стане по перверзен начин и нещо като истина.
Анализът е препубликуван от „Дойче веле“.
Статията България и голата истина за руския газ е публикуван за пръв път на Temi.bg.
