Ако политическите борби бяха компютърна игра – тоест, можеше да бъдат разглеждане само стратегически, и извън въпроса за морала и отговорността, то ходовете на Борисов, откакто изгуби изборите за пръв път от ИТН, вече имат ясна система.
Те могат да се подредят в четири ключови позиции, които изглеждат така.
1. Излизане от изолацията
Изолацията, в която Борисов бе изпаднал, изглеждаше съвсем сериозна. Първо, протестното лято през 2020-та, след това загубата на изборите от Трифонов (който от възможен лидер на държавата катастрофира до чичашка чалга и отчайваща простотия). После – постепенният захват, в който ГЕРБ бяха прихванати от Радев, ПП, ДБ, ИТН, БСП, партията на Манолова, пък дори и ДПС. Последното, най-вероятно, беше само предкулисно, но все пак може да си спомним гневът на Доган за това, че ГЕРБ са допуснали акцията на Росенец, феодалът беше тежко разтревожен от градската си стража. Та в един момент нещата изглеждаха направо загубени и настъпиха онези месеци, в които „Работа, работа, работа“ будеше присмех.
Оттам насетне Борисов трябваше да разреши големият си проблем – да излезе от изолацията. Бе му останал все пак най-ценният ресурс – главният прокурор; наследство от онези хубави времена, в които всичко ставаше лесно, безпрепятствено. Както бе казал тогава Борисов – искал Гешев, а не Цацаров, защото първият е по-„оперативен“. После се разбра какво е имал предвид.
2. Евроатлантическа инсценировка
Това може би е най-забавната част от тактиката. Борисов започна да дава пресконференции, в които се търсеше най-доброто евроатлантическо сопрано. Либретото иначе беше комично – Борисов говореше за „Мадуро“, тайни полиции, зловещи времена; звучеше като евроатлантик, но от 1983-та година. Ходът с контактната група на Соломон Паси и Росен Плевнелиев наля още хумор в лошия скеч.
3. Счупването на държавата
Тук се разчиташе на вече развития стокхолмски синдром. Най-общо 10-годишното отвличане на държавата да създаде заложническата илюзия, че всъщност е била управлявана. Основното внушение бе, че ГЕРБ е нещо като Атлас, който държи небето да не падне и ако някой злоупотреби с митичната им роля, то непременно ще се случи. Вече две години едва ли някой е забелязал да е станало.
4. Разделянето на ПП и ДБ
Може би най-важната стъпка. ПП дойдоха на сцената като нещо като разширение на ДБ. Тоест онова, в което Христо Иванов не успяваше – да разшири вотът към по-широки маси от избиратели, да бъде направено от нови лица. ПП и ДБ правилно прецениха, че сливането им би могло да намали общият процент, който биха постигнали по отделно. Но пропуснаха и рискът – че възможностите едната от двете партии да бъде фаворитизирана от ГЕРБ, а другата мощно атакувана – и съответно да се разделя и владее, остава валидна. Именно това е голямата цел в момента на Борисов – да изпрати „Продължаваме промяната“ в изолация, докато ДБ сами по себе си така или иначе не му създават същото чувство за заплаха. Особено след случая с „Джемкорп“, който наистина буди въпросителни това не изглежда съвсем невъзможно.
Автор: Райко Байчев
Източник: Actualno.com
Статията Четирите тактики на Борисов за политическо оцеляване е публикуван за пръв път на Temi.bg.
