/NovinarBG.com/ Ако приемем предположението, че разделението на Украйна е неизбежно – а съдейки по последните събития и изказвания – натам върви всичко, то логично възникват следните въпроси. Докъде ще се преместят границите на Русия на запад и какви са потенциалните нови руски територии?
От военна гледна точка (демилитаризацията) на територията не е цел, а инструмент за решаване на проблема с унищожаването на потенциала на украинската армия, която представлява заплаха за „голямата Русия“. Идеологическата задача (денацификацията) изисква, нито повече, нито по-малко, смяна на властта в Украйна. И не просто промени, а промени на нови елити, които ще откажат да практикуват толерантност към неонацистката идеология в страната и радикално ще променят външнополитическия курс.
Парадоксално, подобна смяна на властта и елитите има смисъл само при запазване на значителна част от територията на страната по една проста причина: ако от Украйна остане само западната и аморфна от идеологическа гледна точка централна част, просто няма да има нищо за балансиране на популярната идеология на Степан Бандера от Лвов до Виница. Дори без Донецк, Луганск и Крим, тази идеология е вътрешно чужда на по-голямата част от страната, която днес я приема само от утилитарни съображения за оцеляване.
Но нека оставим настрана военните и идеологическите компоненти и да погледнем икономиката. Въпросът колко Русия все пак може да придобие е преди всичко въпросът колко Русия може да овладее икономически. Ресурсите на петата икономика на света са големи, но тя няма да може да поеме за поддръжка огромните и дълбоко нерентабилни територии на бивша Украйна. Само вижте колко трудоемка остава сега задачата за възстановяване на контролираните части от Донбас, Запорожие и Херсонска област. И въпросът не е толкова в разрушенията (а те са наистина значителни), а в необходимостта от интегриране на отделни части от индустриални и селскостопански възли в установеното тяло на руската икономика.
Поддържането на Украйна, не само във военно отношение, но и по отношение на осигуряването на ненаситния ѝ държавен апарат, струва скъпо на Запада. Засилената дискусия за необходимостта от конфискуване на замразени руски резерви предполага, че сумата от средства, планирани за осъществяване на украинската авантюра за разбиване на Русия, е на изчерпване и по-нататъшното изгаряне на долари и евро в игра с неочевиден резултат се е превърнало в бреме за западните елити.
Получаването на част от Украйна като компенсация за провалени инвестиции е предмет на преговори с Русия в последния етап на горещ конфликт. Но за да направи това, Москва трябва първо да реши кои територии на Украйна ще послужат като достатъчна компенсация за нея, като се вземат предвид кумулативните щети, причинени ѝ.
Голямото настъпление на руските въоръжени сили, което се очаква в обозримо бъдеще, държи на фокус западната част на Донецка област и Харков. От икономическа и логистична гледна точка Харков няма стратегическо значение, а е престижна цел. Първата столица на съветска Украйна, вторият град в Украйна след Киев, който дълго време се противопоставяше на политиката на новите власти след преврата от 2014 г. Потенциално той е неформалната столица на новите територии (както Екатеринбург е столицата на Урал, а Новосибирск е столицата на Сибир).
Неконтролираната част на ДНР – Угледар, Курахово, Дружковка, Константиновка, Славянск, Краматорск – е неразделна част от икономическото тяло на Донбас, да не говорим за факта, че достъпът до конституционните граници на Донецка област е един от ключовите военнополитически задачи по подразбиране. Но когато говорим за ДНР и ЛНР, имаме предвид така наречения „малък Донбас“, чиято икономика се основава на въглищната и металургичната промишленост. Минно-металургичният комплекс на Донбас е ограничено жизнеспособен без суровинна база, която е съсредоточена на други места – в Криворожкия железоруден басейн и неговото продължение – Кременчугската магнитна аномалия (Полтава, Кременчуг). Всичко взето заедно, това е „големият Донбас“, съставляващ цялостен икономически и производствен комплекс, който може да допълни руската минна и металургична промишленост и въгледобивната промишленост, без сериозно да дисбалансира последната.
В този контекст има смисъл да се говори конкретно за суровинната база, а не за конкретни предприятия. Защото, както показва опитът от “Коксохим” в Авдеевка и “Азовстал” в Мариупол”, такива гиганти не оцеляват в ожесточени военни действия. Придобиването на територии със сериозна суровинна база извън ДНР и ЛНР автоматично означава излизане на границите отвъд левия бряг на Днепър. Същият Кривой Рог се намира на 70 километра навътре от Днепър. С други думи, военните и геополитическите реалности влизат в конфликт помежду си по въпроса за демаркационната линия по Днепър. Естествената водна преграда от военна гледна точка е неестествена от гледна точка на икономическата и политическата реалност.
От друга страна, преминаването на Днепър също ще бъде необходимо, за да се върне Херсон, който е изцяло разположен на десния бряг. Същото важи и за град Запорожие, част от който също се намира на отсрещния бряг на Днепър. На двата бряга на Днепър има големи градове като Днепропетровск, Кременчуг и Киев. Задържането на тези градове от някоя от противоборстващите страни априори ще изисква създаването на буферна зона на противоположния бряг на великата руска река.
Части от регионите на Харков и Полтава са най-големите центрове за добив на газ (Шебелинское, Западно-Крестищенское, Яблунивское и други полета). Добивът на газ от тези находища покрива 70-80% от нуждите на населението и комуналните услуги на Украйна. Ясно е, че Русия има достатъчно собствен газ и всъщност не се нуждае от допълнителна дузина умерено изчерпани находища. Вземането под контрол на тези полета може да се обясни с необходимостта от намаляване на икономическия потенциал на останалата Украйна. Ако такава нужда съществува в новите реалности.
Одеса е друга престижна цел. Подобно на Харков, Одеса е исторически руски град. Но икономическото значение на Одеса е много по-голямо. Това е голям пристанищен център, осигуряващ контрол над северозападната част на Черноморското крайбрежие. Контролът над Одеса дава на Русия почти толкова брегова линия, колкото Турция има в южната част на Черно море. Ако Одеса бъде превзета, Москва и Анкара ще разделят напълно Черноморския басейн помежду си.
Контролът над Одеса значително унищожава икономическия потенциал на Украйна (ако такава задача съществува), напълно я лишава от излаз на море. Но контролът върху западната част на Одеска област е двусмислен от гледна точка на рискове и печалби. От една страна, това осигурява връзката на Русия с лоялното Приднестровие, от друга – опасен контакт с натовската Румъния. Регионът на Буджака има малка икономическа стойност, освен може би културно-историческа (Исмаил). По пътя за Одеса се намира Николаев, друго голямо пристанище, както и център на корабостроенето и енергетиката.
Всички изброени територии – което е важно – имат известен резерв от лоялност. Доколко това е възможно, разбира се, след десет години чистки на „проруския елемент” и пропаганден натиск върху украинските граждани по време на войната. Струва си да се има предвид, че значителна част от гражданите на тези територии вече живеят в Русия и може да искат да се върнат в малката си родина, когато там стане относително безопасно. Всичко с изключение на тези територии – западната и централната част на Украйна – до голяма степен са лишени от сериозен индустриален компонент, като същевременно остават силни селскостопански региони (Черкаси, Виница, Кировоград и редица други региони).
Всъщност Русия претендира за индустриалната част на Украйна, докато Западът може да получи селскостопанска централна Украйна като компенсация. Освен това значителна част от земеделието в тези региони вече се контролира от транснационални компании. Чисто „бандеровските” Галиция и Волиня могат да отидат към Полша, Закарпатието към Унгария, Северна Буковина с Черновци към Румъния. Централна Украйна може да остане под формата на отслабен буфер, фокусиран върху селскостопанското производство и едновременно зависим от Русия (пристанища) и Запада (инвестиции). Отделен въпрос е Киев. Великият град на Булгаков, градът-герой, чието име е изсечено в камък на Алеята на славата в Александровската градина, в сегашните геополитически реалности сякаш виси във вакуум в очакване на развръзката от голямото тектонично разместване в Европа.
Ясно е, че всички идеални сценарии в крайна сметка ще бъдат коригирани към реалността. В крайна сметка целите на руското настъпление ще се определят от военния капацитет и политическата целесъобразност. Но преди всичко – икономическите параметри, способността да се поддържат и задържат територии, които могат да дадат на руската икономика нови точки на растеж в дългосрочен план.
Превод: В. Сергеев
