Не бъди безразличен ! Сподели статията с твоите приятели
В прекрасните платна на пейзажиста Иван Христов се виждат природата, българският бит и старина. Неговите творби носят привкуса на старите майстори.
Той рисува разни кътчета на България и ги обвързва с историята им. Като по-млад е бил напълно сигурен , че ще се отдаде на портрета. Но самият той казвал: „Обичах портрета, но с него ме разделиха капризите на хората. Приспособяването към човешката суета и липсата на творческа свобода ме задушаваха. Тогава си казах – или ще служиш на изкуството, или ще се откажеш от него завинаги“. Уморен да се съобразява с вкуса и изискванията на моделите си се обръща тъкмо към пейзажа. И той се превръща в откровение.
Неговото ателие не оставало без посетители. Ходели всякакви интересни хора. Обичал да общува и да се учи. На стените стояли негови картини без рамки рисувани наскоро. Виждали се познатите теми – Търново, Трявна, Мелник, Родопите. Той сякаш рисува душата на България. Рисува през всички сезони сред природата. Там някъде била облегната и палитрата му с бои.
В артистичното му ателие стояли и тетрадките му с афоризми. „Завистта е най-лошият съветник на твореца. Това е ръжда, която дълбоко се впива в творческия живот и похабява в него всичко красиво, възвишено и мъдро“. Или пък: „Творческата мъка е сладка мъка. Ако я имаш – ти тежи, ако я нямаш – животът ти е празен“. Неговите философоски прозрения като че ли се отразяват в творчеството му.
Той е роден във Видин, но корените му са от Трявна. Дядо му, по бащина линия, е един от близзките приятели на Петко Р. Славейков. Дядо му имал 14 деца и на 4 от тях успява да даде висше образование. Един от тях е бащата на художника, който завършва юридическо образование в Гренобъл и Лозана. Докато е млад съдия във Видин се ражда синът му Иван Христов, бъдещият художник пейзажист. Семейството на съдията живее в различни градове на България – Лом, Силистра, София, Трявна. Момчето обича да се разхожда с баща си в природата. Като ученик с интерес разглежда „Картинна галерия“ и прерисува разни сюжети. В дома им са подредени книги, семейството често слуша музика.
Родителите му записват Иван Христов на уроци по цигулка. Момчето живее сред строги принципи – трудолюбие, ред и дисциплина.
Иван Христов завършва втора мъжка гимназия в София. Баща му настоява да запише Юридическия факултет на Софийски университет, за да продължи професията му. Христов изпълнява волята на баща си, но се записва и като частен ученик в Държавното рисувално училище. Времето му преминава повече сред платната и той загърбва правните науки. Тогава баща му отсякъл: „По-добре ходожник, отколкото лош съдия“, проумял вечната истина, че който не работи с радост занаята си, не стига далече. Така се отворил пътят му към голямото изкуство. И то се превърнало в негова съдба. Учители в Академията са му Никола Ганушев, а по-късно и Никола Маринов. Завършва при Стефан Иванов.
От това време помни Мърквичка и Вешин, общувал е с Владимир Димитров – Майстора, който изключително ценял творчеството му. Сред близките му приятели са Иван Милев, Илия Петров, Стоян Венев и Борис Ангелушев.
В студентските години заедно с художника Илия Бешков организирали музикални вечери. Бешков свирел на флейта, а майката на Иван Христов – на пиано.
Скоро, през 1926 г. заминава на специализация в Мюнхен, един от големите европейски центрове на изкуството. Учи при добри майстори. В немския град се среща с друг наш голям художник – Кирил Цонев, става част от неговия приятелски кръг. Те му намират клиенти, за да им рисува портрети. В Мюнхен е две години.
Престоят му там завършва с негова изложба в частна галерия. Показва портрети, няколко платна от България сред които сюжети от Трявна – възрожденската кула, гърбавият мост, надвисналите покриви на старите къщи, загатнати седнали фигури пред праговете. Изложбата е приета добре от публиката. Вероятно тогава се замисля за възможностите, които му предлага пейзажния жанр.
Връща се в България. Отива в любимата си Трявна и започва работа като учител в дърводелско-резбарското училище. Той въвежда нов метод на преподаване, който се препоръчва на учителите в цялата страна. По това време, заедно с ученицие си организира сбирки от старинни предмети. Децата рисуват вещи от българския бит, които са запазени в домовете им от миналото.
Той самият използва всяка свободна минута, за да рисува Трявна. Слагал статива си сред старите къщи и рисувал с часове. През всички сезони, дори когато навън се сипели снежинки. Всъщност Трявна е градът, който прави от Иван Христов художник. Обича балканското градче от дете, когато ходи на гости на баба си и дядо си. Обикаля по калдаръмените улички, взира се в старите къщи и ги преживява като живи. Наблюдава резбованите им тавани. „Разбрах една неписана истина – къщата не е само къща, а духът на онзи, който е живял в нея, който я е създал. Земята не е само земя, а история на тези, които са живели в нея…“
Предметите в картините му оживяват. Влиза в черквите, за да гледа иконостасите с плетениците, птиците и цветята, правени някога от старите майстори. От там са и мотивите в живописта му. Едни от най-известните му картини са „Уица в Трявна“ и „Старият мост“.
След години Иван Христов е сред основателите на музея в Трявна. Събира старини, съдейства за поставяне на паметни плочи, за основаване на музеи на големи българи. Подарява много свои картини, когато правят Художествената галерия в Трявна. Този блкански градец живее в сърцето му до края на дните му. Самият Иван Христов подарява на Трявна тридесет свои картини, създадени през различни периоди от творчеството му.
Докато учителства в градчето, живеел в къщата на стария възрожденски летописец поп Йовчо. Редял картините си по гредите на възрожденския дом. С всичко нарисувано в балканското градче Иван Христов заминава през 1930 г. за Рим. Организира своя изложба в известна частна галерия на площад „Испания“. През следващата година представя картини в Торино, Генуа, Бреша. В италианската столица се среща с големия наш живописец Никола Михайлов, който купува три негови платна. Двамата се срещата след години и в Берлин. Там Иван Христов представя български пейзажи в „Галери фон дер Хайде“. Галерията му предлага договор за нова изложба. Но той отказва и се връща в България.
Иван Христов вероятно се е досещал след успеха си в чужбина, че точно българските пейзажи ще прославят името му извън пределите на страната ни. Открива първата си голяма изложба в София. Събитието се случва в салона на дружество „Кремона“. Вестник „Слово“ отбелязва, че се ражда нов пейзажист. Автор на статията е Сирак Скитник. Той сравнява Иван Христов с неповторимия художник Никола Танев.
Майсторът на пейзажа заминава за Пловдив. Там преподава в мъжката гимназия „Александър“ I. В училището се среща с известния наш композитор и музикант Светослав Обретенов. През това време Дружеството на южнославянските художници му отделя специално място в изложба. Художникът представя свои картини до имена като Данаил Дечев, Цанко Лавренов и Борис Денев.
През 1937 г. представя на Парижкото изложение картината си „Созополски къщи“ и получава златен медал. Преселва се окончателно в София, където работи в дома и ателието си. Те се намирали на мястото на бащиния му дом.
В цялото си творчество Иван Христов има само един пейзаж създаден извън България. Това е ранна негова картина. На нея е изобразен центъра на германския град Регенсбург – малък площад със стари къщи и кула, която няпомня часовниковите кули в малките възрожденски градчета в България.
Сред любимите му сюжети е и и В. Търново – този град заема голямо място в изкуството му. Много творци дори го наричат „художникът на Търново“. Рисува града в продължение на години – съвременни сюжети, но и такива от миналото му. На платното изобразява старите улици, извивките на Янтра, арбанашките баири, стените на Царевец. Той прави своя живописен разказ. Рисува града през всеки сезон. „Улица Гурко в Търново“, „Балдуиновата кула край Царевец“, „Преображенският манастир““. Някои от най-хубавите му зимни пейзажи са също от този град.
Не по-малко вдъхновени са и платната му от Мелнишките къщи, синьо зелените води на Дунав, Белоградчишките скали, тепетата на Пловдив, Копривщица, романтичният Смолян или пък село Боженци през есента, изобразено в кармин. Появяват се Добруджа и Черноморието. Вкусът му към старите български селища и необикновената прелест на българския пейзаж са обезсмъртени върху платната му. Върху тях рисува с различни четки и ножове. На места моделира нежно и прецизно. Предпочита студеното зеленосиньо, сивите тонове, но използва и топли багри. Улавя мигове, които разказват тайни…Но има и нещо недоизказано в работите му. Вярвал, че при създаването на една картина е важно кога да спреш. Така създава парчета чиста живопис, които разказват за хармонията и спокойствието.
Иван Христов сякаш вижда истината назад във времето. Силното му чувство за памет го кара да запечата родното за бъдещето, за да не се загуби, за да не изчезне. Откроява се и неговата самобитност. С всички средства показва духа на собственото си изкуство. И чувствителността си, с която искрено твори. Живописта му е емоционална и незабравима, което го превръща в един от големите майстори на четката.
