Различен прочит: Агонията на родната ни партийно-политическа система е в осквернения диалог

Краткият период след поредните избори ни даде нов повод да си припомним онова крилато „И ний сме дали нещо на света!“ Наистина в този случай приносът ни към политическата теория и практика едва ли е повод за особена гордост и по-скоро е достоен за някоя от главите на книгата на рекордите, посветена на най-странните измишльотини.

Става дума за общуването между партиите и политиците, по-конкретно – за неизбежната необходимост да разговарят и обменят идеи и конкретни предложения. При това – не толкова в лично качество, а в името на благото на тези, които са ги избрали. Вярно е, че тази обмяна у нас отдавна е придобила доминиращ каруцарски оттенък, но все пак има моменти, когато се налага да си говориш дори с най-противните политически противници. Дори да го правиш с отвращение, както определи гласуването си на едни избори виден български политик на прехода.

Първото нововъведение бе дело на Бойко Борисов, който възложи

големи надежди на контактьорското дуо

Паси/Плевнелиев. Опитът за римейк на знаменитата „дипломация на совалката“ на Кисинджър бе колкото екстравагантен, толкова и безплоден, защото накрая дори от ГЕРБ бяха принудени да признаят, че подготвената „декларация на евро-атлантическото ценностно единство“ просто няма как да бъде внесена, камо ли гласувана в парламента.

Трябва да признаем, че независимо от предизвестения провал на официално обявената цел (начало на диалог), контактьорската инициатива изпълни политико-пропагандното си предназначение според замисъла на Борисов. Отказът на четири от седемте парламентарни формации въобще да се срещнат с двамата даде повод на ГЕРБ да претендират, че именно те са искрените привърженици на единението под знамената на евро-атлантизма, а останалите са готови да потъпчат тези свещени ценности заради политическото си его. Действително ефектът бе скромен и главно за външно-политическа употреба, но важното е, че партията на Борисов предприема всячески маневри, за да покаже, че не тя, а ярките й опоненти изпадат в изолация. А в политиката, както и в шахмата, инициативата е много важна.

В това отношение мимикрията на ГЕРБ получи неоценима подкрепа чрез втората политическа иновация – заявлението на Кирил Петков, че ПП няма да влиза в „безпринципен диалог“. След това изказване коментаторите едва ли имат основание да титулуват Татяна Дончева като „Поразяващата уста“. За да изтърсиш това, и то във възможно най-неподходящия политически момент, наистина е нужна особена дарба.

Но истински важният въпрос не е свързан с тънките партийни сметки или с гръмките лични гафове, а с изкривената, болестна логика на българската партийна политика. Самият факт, че партиите не са в състояние да водят нормални комуникации в ситуация, в която това очевидно е нужно и неизбежно, е симптом за

агонията на тази партийно-политическа система.

Ако добавим и абсурдната представа, че диалогът сам по себе си може да бъде „безпринципен“, картината придобива завършен вид.

Тук се очертават два непосредствени проблема, без чието решаване няма как да помръднем нито на сантиметър напред. Първият проблем се изразява в непрестанните опити да се подменят аксиомите на истинската, сериозна политика с имитации и импровизации. Вярно е, че се случва да се нарушават неписаните правила, но за да е плодотворно такова поведение, е нужно да се познават и прилагат каноните, и най-вече – нещата да се наричат с точните им имена. Например: разговор е разговор, преговори са преговори, споразумение означава именно постигната договореност, а не нещо друго.

Няма нищо по-нормално от това представители на парламентарните групи в новосформирания парламент да се срещат и да разговарят по широк кръг въпроси. Тези разговори могат да бъдат както открити, така и конфиденциални – това също е аксиома в политиката. Сам по себе си разговорът (диалогът) не може да бъде безпринципен, освен ако някой не поставя под съмнение самия принцип, че трябва да се разговаря.

Една от причините за по-голяма дискретност при политическите разговори е достигнатата крайна степен на непоносимост между повечето партии и техните лидери. Това тотално отхвърляне на другите доведе до абсурдното допускане, че сама по себе си срещата с опонентите е предателство. Идеята, че подобни съмнения могат да бъдат разсеяни чрез „тотална публичност“, също е нелепа, защото пред камерите и микрофоните нашите политици говорят само това, което (предполагат, че) искат да чуят най-крайните им привърженици. Умереният тон се представя като отстъпление, елементарната учтивост – като съглашателство. Нашите политици твърде ревностно следваха този порочен път и сега не могат да намерят сили дори да спрат, камо ли да се върнат обратно към „нормалността“. А изглежда толкова лесно и просто да кажат: „Срещнахме се, поговорихме и не се разбрахме. Може да опитаме пак.“

Вторият проблем е в постоянните спекулации

на българските политици по темата за принципите. Стигнало се е до гигантско, макар и лицемерно фетишизиране на принципността, което превръща елементарното политическо общуване в скандал. В същото време голяма част от българите виждат и разбират, че зад позициите, уж изцяло подчинени на някакви принципи, наднича оголена и за съжаление елементарна пресметливост. В това само по себе си няма нищо неестествено, дори порочно. Неприемливо и дори грозно е, когато ни поднасят бакалските сметки в лъскавата обвивка на възвишена борба за общественото благо, особено ако тази подмяна е диктувана от елементарни лични и групови властови подбуди.

И в сегашния момент, когато ни обясняват защо са готови на разговори без условия (или обратното, въобще не са готови за разговори) за съставяне на правителство, от космоса се вижда, че зад „високите принципи“ стои пресмятането за ползи и загуби, предимно с оглед твърде вероятните поредни предсрочни избори. Впрочем, това също е някакъв (прагматичен) принцип, стига да не се прикрива с високопарни приказки.

Бедата е, че прагматизмът на нашите политици е също толкова неадекватен, колкото е фалшива принципността им. А съчетанието от двете дава наличните плачевни за обществото резултати.

Автор: Александър Маринов

Източник: „Банкеръ“

Статията Различен прочит: Агонията на родната ни партийно-политическа система е в осквернения диалог е публикуван за пръв път на Temi.bg.