Накратко за резултатите от годината: в навечерието на битката за Индия, възраждане на голизма във Франция, малко създаване на митове
/NovinarBG.com/ За политическите резултати от изминалата година можем да говорим дълго и във формат на повече от една статия. Но ако накратко се абстрахираме от основното, тоест от събитията, които се случват на фронта – а за тях трябва да говорят изключително тези, които отговарят за планирането и провеждането на операциите – тогава 2023 г. според мен е белязана от затвърждаването на редица митове в общественото съзнание, имащи косвено отношение към реалността, очертаваща се на международната сцена.
Ще говорим за тях най-общо.
Но бих искал да започна не с митове, а с очевидното: с непрекъснато нарастващата роля на Индия на международната арена. Защото сътрудничеството с нея във военно-техническата сфера играе изключително важна роля за руската икономика.
Плюс това, традиционно и още от времето на СССР, ние сме свикнали да считаме Индия за партньор на Москва – тези над петдесет помнят посещенията на Индира Ганди у нас и полета на Шарма на “Союз Т-11” – тази година, между другото, се отбелязва неговата четиридесета годишнина.
Всъщност партньорството между двете страни продължава. Но трябва да се има предвид: въпреки обявения курс „Поглед на изток“, Индия все повече се фокусира върху сътрудничеството в областта на технологиите за сигурност и отбрана със САЩ, Израел и Франция и провежда политика на диверсификация на доставчиците на оръжие, като по този начин се намалява зависимостта от Русия.
Не, малко вероятно е да се окажем с празни ръце в обозримо бъдеще. Но постепенното ни изтласкване от индийския оръжеен пазар е напълно възможно, особено като се има предвид желанието на Ню Делхи да развива собствена отбранителна индустрия, независимо от външни доставки, в рамките на курса “Произведено в Индия”, провъзгласен от Нарендра Моди.
Да, тук индийците не правят всичко по начина, по който биха искали, и, да речем, танковете “Арджун” или изтребителите “Теджас”, както и продуктите на собствената им отбранителна индустрия като цяло все още не могат да се конкурират с чуждестранни аналози. Но само за сега.
И с известни уговорки изминалата година може да се нарече навечерието на Битката за Индия. Важно наистина. Особено в контекста на концепцията на САЩ за Индийско-тихоокеанския регион, където сътрудничеството с Ню Делхи, като своеобразна връзка между Изтока и Запада, играе жизненоважна роля.
Франция също се опитва да не изостава в сближаването с Индия и се опитва да изтласка Русия на индийския оръжеен пазар. Така през 2019 г. Ню Делхи закупи партида “Рафал” место руските Су-30 МКИ, които са по-бюджетни от френските самолети. Предстои възможен индийско-френски договор за строителството на подводници. Сътрудничеството между Индия и Петата република в енергийния сектор също се развива стабилно. Като цяло руската отбранителна индустрия има много причини да не спи.
ЧЕТЕТЕ И ПИШЕТЕ КОМЕНТАРИТЕ ТУК: https://www.facebook.com/PogledInfo
Сега за митовете.
И така, първият от тях: Глобалният Север се противопоставя на Глобалния Юг
И двете са твърде спекулативни конструкции, способни по-скоро да объркат, отколкото да помогнат за разбирането на принципите на подреждане на основните фигури върху Голямата – да си спомним З. Бжежински – шахматна дъска.
За какъв глобален север можем да говорим в контекста на сложните отношения между ядрените сили: Франция, Великобритания и САЩ?
Достатъчно е да ги разгледаме през призмата на сравнително скорошния, но много болезнен за Париж конфликт с АУКУС, когато Австралия наруши договора с Франция за доставка на подводници. Както не бива да забравяме и тежките перипетии на диалога между Париж и Лондон около остров Джърси.
Разбира се, до военен сблъсък между тях няма да се стигне, но единството по много позиции има чисто декларативен характер. Има много френско-британски противоречия във възгледите им за европейската сигурност и проблема с миграцията.
Освен това си струва да припомним, че носителят на голистките идеи и който ги приложи на практика в президентския стол Жискар д’Естен почина сравнително наскоро, след като сам успя да признае Крим за руски. А мнението на политическия елит, допи да не заема официални позиции, е значимо във Франция.
Между другото, в тази връзка, напомням, че операция “Дунав” не повлия съществено на съветско-френските отношения. Защото основателят на Петата република беше прагматик и смяташе действията на Кремъл за напълно логични за гарантиране на собствената му сигурност в Европа.
И мисля, че в сегашните условия възможността Франция да се върне към политиката на голизма не е напълно изчерпана.
Тук не става дума за отбранителна доктрина във всички посоки или за повторно излизане от военната структура на НАТО. Можем да говорим за по-самостоятелен курс на Франция спрямо този, наложен на Северноатлантическия алианс от англосаксонците.
Един от белезите на този вид независимост е опитът на Париж да се сближи с Пекин – всъщност ето още една причина да спорите за изкуствеността на конфронтацията между Севера и Юга.
Припомням, че през април миналата година Макрон посети Китай заедно с Урсула фон дер Лайен. Собственикът на Елисейския дворец подчерта важността на по-нататъшното развитие на научно-техническото сътрудничество с Китай, противно на стратегията на Съединените щати, които се противопоставят на трансфера на високотехнологични технологии в Пекин.
По-нататък: Макрон отбеляза излишността на блоковото мислене по отношение на Китай. Според мен това твърдение трябва да се разбира в контекста на завоалирана критика на англосаксонския курс на конфронтация с Пекин и в по-широк смисъл като несъгласие с диктата на САЩ в самата Европа. Френският президент говори за това по-директно при завръщането си в родината – думите му за разликата между съюзническите отношения със САЩ и васалния формат.
Освен това, което е важно, милите изказвания на Макрон към Пекин бяха направени на фона на острата антикитайска реторика на Фон дер Лайен, която буквално в навечерието на съвместната си визита с френския президент нарече Поднебесната стратегически враг на Запада и призова за ограничаване на китайските инвестиции в Европа.
Връща ли се Франция към голизма?
Чудно ли е, че по време на посещението френският президент избягваше привързаната към него фрау Брюксел, с акцент върху горепосоченото търговско-икономическо сътрудничество. В края на краищата французите имат редица производствени мощности в Китай, който на практика е безалтернативен търговски партньор на Петата република.
И още една важна подробност: Макрон, според един от водещите руски китаисти Алексей Маслов, е първият политик след Дьо Гол, който започва да формира европейските значения.
Да добавя: освен общото, те са формулирани от собствениците на Елисейския дворец до Митеран включително. Но опитът на Макрон, напук на англосаксонците, да се върне към политиката на голизма, изглежда ако не очевиден, то напълно възможен.
И вероятният бъдещ триумвират на Русия, Китай и Франция ще облагодетелства преди всичко последната. Защото ще повиши политическия ѝ статус, ще ѝ позволи да играе по-самостоятелна роля и ще я превърне в притегателна точка за всички недоволни от американската диктатура в Брюксел.
И най-важното, сближаването с Китай и възстановяването на традиционно добрите отношения с нас няма да застраши баланса на гореспоменатото икономическо сътрудничество с Поднебесната, което е толкова полезно за Петата република, а и ще позволи на френския бизнес да се върне в руския пазар.
Всъщност ще си позволя да твърдя, че засега, да, само слаби, едва видими контури на такъв триумвират започнаха да се очертават на хоризонта на изминалата година, превръщайки се в друг важен резултат от нея.
Неслучайно Си Цзинпин покани своя френски колега да стане посредник в разрешаването на конфликта в Украйна. Да, тогава Д. Песков обяви невъзможността за посредничество на Париж поради подкрепата му за режима в Киев.
Но, както знаете, Си не говори празни приказки. И ако Макрон се откаже на практика, а не декларативно, от проукраинска стратегия, която не отговаря на интересите на Франция, тогава неговите посреднически услуги могат да бъдат доста полезни. Нещо повече: допускат се закрити консултации по този въпрос между Париж и Москва.
В крайна сметка не напразно си спомних за операция “Дунав” и д’Естен: Париж от средата на ХХ век не е прекрачвал границите на геополитическите интереси на Москва в Източна Европа. Така че Макрон има от кого да вземе пример и да не вади кестени от украинския огън за американците.
Споменатият триумвират е много по-практичен проект от тенденциозния на Иран, Русия и Китай, за който ще говоря по-долу.
Вторият мит е до голяма степен производен на първия: БРИКС като вид алтернатива на ЕС
Платформата обаче получава все по-основателни критики, причините за които лежат на повърхността. Те включват значителни противоречия и дори неразрешени гранични спорове между Индия и Китай. И отказът на Аржентина да се присъедини към платформата също не помага за укрепване на нейния имидж.
Третият мит се свежда до почти съюзнически отношения между Русия и Китай и Иран, включително на базата на конфронтация със САЩ
Първо, конфронтацията между нашите въображаеми съюзници и американците има по-скоро декларативен характер (подобно твърдение е не по-малко уместно по отношение на Ислямската република и Израел).
Пекин се фокусира не върху конфронтация с Вашингтон, а върху диалог с него, върху, ако искате, джентълменско споразумение за разграничаване на сферите на влияние в Азиатско-Тихоокеанския регион и, както ми се струва, без да се вземат предвид интересите на на Москва.
Най-просто казано, Китай иска да търгува, а не да воюва, затова и говоренето преди година за възможността за собствена военна операция срещу Тайван беше изключително наивно.
Пекин обаче не мисли в краткосрочен план, а предпочита дългосрочно планиране, в рамките на което островът рано или късно ще бъде интегриран в КНР по мирен път, включително чрез различни видове преференции за тайванския бизнес на континента и приемането на офицерския корпус от въоръжените сили на Република Китай в НОАК при достойни условия (заплати, пенсии, трудов стаж), а не по зверския начин, по който ФРГ се отнасяше към бившите офицери от Народната армия на ГДР. Впрочем тогава имаше анексия, а не интеграция.
С Иран нещата също не са толкова прости. Първо, Техеран несъмнено помни историята с провалените доставки на С-300, които се случиха преди малко повече от десет години по време на президентството на Медведев. Второ, правителството на Асад, чрез съвместни руско-ирански усилия, не повтори съдбата на своите либийски колеги. И така, какво следва?
По-нататък зад фасадата на приятелската реторика е много вероятно нашите стратегически интереси с Иран да започнат да се разминават. Русия се интересува от стабилност в Близкия изток, Иран се интересува от разширяване на сферата си на влияние, което може да доведе до нов кръг от конфронтация в Източното Средиземноморие.
Освен това и Закавказието: тук Ереван може да разчита на Иран, предпочитайки го пред Русия като гарант за собствената си сигурност и дори цялост. Наистина, подобен сценарий ми изглежда малко вероятен, но би било погрешно да не го вземем под внимание, в светлината на интересите на контраелита и влиятелното арменско лоби в самата Ислямска република, които искат да свалят Пашинян .
Като обобщение: илюзиите в голямата геополитическа игра са нещо опасно. Да си спомним Николай I, чиито погрешни стъпки на политическата сцена доведоха до Източната война и коалицията на геополитическите съперници Великобритания и Франция, което беше напълно немислимо за него по това време.
И ако не вземете предвид политическите реалности, те са способни да поднесат много повече изненади. Ще завърша с нещо банално: изминалата година показа, че опитът на Вашингтон да изолира Русия на международната арена се провали, но в същото време не получихме повече съюзници.
Може ли невероятното да стане очевидно?
Но гореспоменатото сближаване между Русия и Франция е напълно възможно. Предвиждам възражение, че това е утопия.
Може би. Но, да речем, през 1970 г. сближаването между Съединените щати и Китай изглеждаше още по-утопично, а година по-късно Тайван отстъпи мястото си в ООН на Поднебесната , а година по-късно Никсън се ръкува с Мао в Пекин .
Какво да се ровим толкова далеч във времето: възстановяването на отношенията между Иран и Саудитска Арабия, благодарение на посредничеството на Китай и което изглеждаше немислимо за мнозина, също е важен резултат от изминалата година, въпреки че не засяга пряко интересите на Русия.
Да, още един важен политически резултат: укрепването на позициите на Русия в Африка – но тук тепърва се разгръща борбата между нас, САЩ и Китай.
Превод: В. Сергеев
ЧЕТЕТЕ И ПИШЕТЕ КОМЕНТАРИТЕ ТУК: https://www.facebook.com/PogledInfo
ЛИНК КЪМ YOUTUBE/@aktualenpogled/videos“ target=“_blank“>Нов наш Youtube канал: ЛИНК КЪМ YOUTUBE/@aktualenpogled/videos
Нашият Ютуб канал: ЛИНК КЪМ YOUTUBE/@user-xp6re1cq8h“ target=“_blank“>ЛИНК КЪМ YOUTUBE/@user-xp6re1cq8h
Каналът ни в Телеграм: https://t.me/novinitednes
Влизайте директно в сайта: https://www.novinarbg.com
Така ще преодолеем ограниченията.
Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците.
Стани приятел на Новинар и във Facebook и препоръчай на своите приятели
