/NovinarBG.com/ Когато използват термина стратегия, хората обикновено си представят мъдри генерали, размишляващи върху картите в щабовете на противниковите армии. Това е вярно само отчасти
Военната стратегия е само част от обща (голяма) стратегия, при това част от спомагателна (подчинена). И въпросът не е само в това, че войната е именно последният, а не най-желаният аргумент на политиците.
Тъй като и политиката, и войната са игри с ненулева сума, най-често войната води до загуба и на двете участващи в нея страни (както формалния победител, така и формалния губещ), по-рядко една от страните печели (по-често третата страна, която не е участвала във войната, жъне плодовете на победата или към нейния край), не си спомням нито един случай, когато войната да завърши с обща победа за участниците (тоест следвоенният свят да бъде по-добре и за двете страни), въпреки че това е теоретично възможно.
Както можете да видите, оценката на ефективността на системата „война“ дава разочароващ резултат. Една война е по-лесно да се загуби, отколкото да се спечели, дори и на бойното поле. Ето защо политиците виждат войната като принудителна стъпка, когато всички други начини за постигане на решение на проблема са изчерпани безрезултатно.
Армиите се поддържат като средство, на първо място, за избягване на война и едва на второ място за постигане на победа на бойното поле. Тъй като, както беше споменато по-горе, победата на бойното поле не гарантира обща политическа победа, военната стратегия е подчинена, спомагателна част от голямата стратегия. Основна роля за постигането на победа играе голямата (политическа) стратегия и дипломацията като нейна част.
В същото време дипломацията не може да се разбира само като работа на МВнР. Дипломатическият отдел играе до голяма степен техническа роля – ролята на голям офис, който осигурява взаимодействието и координацията на различни силови структури.
В същото време има както военна дипломация, така и дипломация на законодателните органи, но основна роля играе политическата дипломация – дипломация на ниво държавни глави, както и ръководители и членове на правителства.
Именно на това ниво се води основната борба, осигуряваща бъдеща победа за единия и поражение за другия. В същото време успехът на военните операции, както в количествено (унищожаване на вражеските войски), така и в пространствено (окупация на територия) измерения, не е пряко свързан с резултатите от политическата конфронтация.
Например изключителните успехи на руската армия (окупацията на Дунавските княжества и пробив в Кавказ дълбоко в турска територия) и флота (унищожаването на черноморската ескадра на турците в битката при Синоп) само влошиха позицията на Русия от гледна точка на голямата стратегия, тъй като тя стимулира Великобритания да влезе във войната на страната на Турция, Франция и Пиемонт, с враждебния неутралитет на Австрия и Прусия.
До края на Кримската война Русия не претърпя нито едно сериозно поражение на бойното поле, но провалът на нейната голяма стратегия доведе до необходимостта от сключване на неприличния Парижки мирен договор, който сериозно ограничи военните възможности на Русия в Черноморския регион .
Има и обратен пример. В първия етап от Северната война от 1700-1721 г. (до 1706 г.) Русия и нейните съюзници губят всички големи битки и повечето от малките сблъсъци. Но голямата стратегия на Петър, насочена към удължаване на конфликта, разтягане на шведските сили и подкопаване на шведската икономика, първо доведе до стабилизиране на ситуацията, а след това до поражението на основните сили на Швеция в битките при Калуш, Лесная и Полтава, която бележи повратна точка във войната.
Същата велика стратегия за създаване на европейски съюзи и игра на противоречията на европейските сили попречи на Швеция да се възстанови с помощта на Франция и след това на Великобритания.
За да бъде ефективна, една голяма стратегия изисква гъвкавост и способност за преговори на базата на общи интереси, поставяне на противоречия в скоби или бързото им разрешаване на базата на взаимно приемлив компромис.
Непристрастният наблюдател може лесно да се убеди, че САЩ, които надцениха възможностите си след разпадането на СССР, в края на 90-те години на миналия век стигнаха до деградацията на голямата стратегия и изключителния залог на силата. Някои са склонни да надценяват американския успех в областта на така наречената „мека сила“, посочвайки успеха на „цветните революции“.
Но, първо, „цветните революции“ са преки потомци на „кадифените“ революции и са плод на нагласите и възгледите, които са се развили на европейския континент (и само на него) до края на 20 век.
Гръбнакът на тези отношения беше универсалната (на ниво народи, елити и правителство) вяра в изключителността на Съединените щати, която създаде необходимите предпоставки за успешната работа на американската дипломация (предимно базирана на обществени /неправителствени/ организации). Тоест успехът на „цветните“ преврати беше заложен десетилетия по-рано, когато американската „мека сила“ победи СССР и социалистическия лагер.
Това е успехът на голямата стратегия на САЩ в следвоенните години, но не и резултат от усилията на Сорос и Клинтън в началото на 2000-те години. Последните, разчитайки на грубата сила, напротив, допринесоха за унищожаването на всички постижения на предишната голяма стратегия на Съединените щати.
Второ, самите „цветни революции“ станаха основа за военна агресия. Те трябваше да обградят Русия с кризисна зона, да я въвлекат във войната по цялата линия на нейната сухопътна граница от Монголия до балтийските държави (изключително) и да допринесат не толкова за политическото, колкото за военното поражение на Русия.
Американците в този случай поставят каруцата пред коня, принуждавайки голямата стратегия да служи на чисто военни нужди. Все едно Генералният щаб ръководи Върховния главнокомандващ, вземайки чисто политически решения вместо него.
Тази ситуация естествено доведе Съединените щати до геополитическа катастрофа, която се развива точно сега, пред очите ни. В същото време не само Русия и Китай (основните съперници на САЩ), но и Индия, Иран, Пакистан, Израел, Индонезия и Бразилия запазиха класическия подход, който предполага доминирането на голямата стратегия.
А останалите държави по света, включително американските съюзници, се опитват (макар и само на регионално или национално ниво) да осигурят доминирането на голямата стратегия над чисто военната. Изключение правят само Украйна и балтийските държави, които напълно се подчиниха на интересите на военната стратегия на САЩ. Полша е близо до присъединяване към този лагер, но засега се задържа.
На този фон срещата на Путин с китайския министър на отбраната Ли Шанфу има всички характеристики на голяма стратегия. Ясно е, че това беше чисто техническа публика. Президентът не може да обсъжда с министъра проблеми от неговото ниво. За това има Шойгу, който присъства на срещата на президента на Русия с китайския му колега.
Освен това съвсем наскоро Си Дзинпин посети Москва, т.е. бяха разрешени всички неотложни проблеми на ниво лидери и посещението на министъра на отбраната на КНР (както и други посещения на китайски официални лица в Русия и руски в Китай ) се осъществява като част от изпълнението на споразумения, постигнати на най-високо ниво.
Теоретично Путин не би могъл да приеме китайския министър. Но с този ход руският президент показа, че руско-китайското партньорство във военната сфера се развива бързо, ефективно и е обект на постоянно внимание на висшето ръководство на двете страни.
Това е нисък, но силен отговор на истеричните опити на САЩ да окажат натиск върху Русия, плашейки я с „украинско контранастъпление“, което се отлага с шест месеца и не може да се състои.
Както вече писах, американците се нуждаят от примирие на Запад (с Русия), за да започнат активна кампания срещу Китай на Изток, включително военна криза за Тайван. САЩ все още не желаят да се откажат от придобития навик да разчитат на военна сила.
В същото време те се нуждаят от примирие не просто и не според собствените си условия, така че Русия да продължи да бъде обвързана от ударни групи от враждебни страни, да бъде нащрек и да не може да помогне значително на Китай, а също и да поддържат плацдарм за възобновяване на военните действия срещу Русия, след като Китай ще бъде унищожен.
Мнозина се смеят и казват, че американците не могат да разчитат Русия, която е в изгодна позиция, да приеме условията им. Но такова неадекватно изчисление е резултат от факта, че противно на нормата, военната стратегия е започнала да доминира над политическата стратегия и не политиците казват на военните какви операции да извършват и с каква скорост, а военните изискват от политиците да им осигурят условия за провеждане на планираните операции.
Мисля, че за държава, която е превърнала перверзията в социална норма, няма нищо изненадващо в изкривеното разбиране на стратегията. Те прилагат стратегия за отглеждане на деца от хомосексуални семейства, които физически не могат да родят дете. Така че в този случай имаме нещо като военно-политически хомосексуализъм. Американските стратези не могат да родят „бебе“, но много се стараят.
В този контекст този половин час, прекаран от Путин в приятелски разговор с Ли Шанфу, означава повече от дузина съвместни учения. Те демонстрират на американците, че надеждата им да разбият руско-китайския съюз се провали с приказки за украинска „контраофанзива по целия фронт“ (и другаде), както и готовността на Америка да се бие с Китай за Тайван.
Тоест Вашингтон може да капитулира още сега или да влоши ситуацията, като отприщи и тайванската криза, както и да санкционира нови военни престъпления на киевския режим.
Засега говорим за денацификация само на Украйна, но няма граници за съвършенство и под денацификация могат да попаднат не само балтийските държави и Полша, но и основната крепост на нацистите по света във Вашингтон. Никой не иска да се бие, но щом започнете, трябва да завършите работата.
Ако Съединените щати, след като са провокирали война, не могат да я спечелят, тогава те ще я загубят. Ако не побързат да признаят поражението си, тогава ще трябва да бъдат принудени.
Но колкото по-дълго продължава войната и колкото повече страни участват в нея, толкова по-високи са руско-китайските разходи, за които някой трябва да отговаря. Днес това е Украйна и нейното неадекватно ръководство. А кой ще бъде утре, когато мащабът на извършените престъпления надхвърли политическата тежест на украинските лидери?
Превод: СМ
Абонирайте се за нашия Ютуб канал: ЛИНК КЪМ YOUTUBE/c/%D0%9F%D0%BE%D0%B3%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D0%98%D0%BD%D1%84%D0%BE%D0%A2%D0%92″ target=“_blank“>ЛИНК КЪМ YOUTUBE
и за канала ни в Телеграм: https://t.me/novinitednes
Влизайте директно в сайта www.novinarbg.com . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!??
Стани приятел на Новинар и във Facebook и препоръчай на своите приятели
